дни.
— От наша страна — каза Бозир — сто хиляди ливри в брой и три полици по петстотин хиляди ливри. Кутията с диамантите ще предадете на господин канцлера на посолството или на мен; един от нас ще ви придружи до Лисабон при господата Нуниш Балбоа. Окончателното изплащане ще стане три месеца по- късно. За пътуването няма да плащате.
— Да, монсеньор, да, господине — каза, като се покланяше, Бьомер.
— А, чакайте — обади се на португалски дон Мануел.
— Какво? — попита на свой ред разтревожен Бьомер, като се върна обратно.
— За подаръците — каза посланикът. — Един пръстен от хиляда пистола за секретаря ми или за канцлера — вашия приятел, господин бижутер.
— Съвсем вярно, монсеньор — каза тихо Бьомер. — Аз вече обмислих и предвидих този разход.
Дон Мануел отпрати бижутера с небрежен жест на важен сеньор. Двамата съдружници останаха сами.
— Благоволете да ми обясните — каза дон Мануел на Бозир — откъде ви хрумна проклетата идея да не ни предадат диамантите тук. Пътуване до Португалия! Луд ли сте? Не можеше ли да дадем парите на бижутерите и да вземем диамантите?
— Приемате прекалено сериозно ролята си на посланик — възрази Бозир. — За господин Бьомер вие още не сте напълно господин Суза.
— Е, хайде! Щеше ли да преговаря, ако имаше някакви подозрения?
— Както искате го възприемайте. Може би нямаше да преговаря, но всеки, който притежава милион и половина ливри, смята, че е над всички крале и посланици на света. Всеки, които получава срещу милион и половина парче хартия, ще иска да знае дали тази хартия е действителен документ.
— Значи заминавате за Португалия. Вие, който не знаете португалски! Вие сте луд, казвам ви го.
— Никак! Ще отидете вие!
— О, не — извика дон Мануел. — Аз да се върна в Португалия? Не, имам прекалено сериозни причини. Не!
— Казвам ви, че Бьомер никога не би дал диамантите си срещу някаква хартийка.
— Хартия, но с подписа на Суза.
— Нали казвам, въобразява си, че е Суза! — извика Бозир и изръкопляска.
— Предпочитам да чуя, че работата е провалена — повтори дон Мануел.
— За нищо на света. Елате тук, господине — каза Бозир на камериера, който се появи на вратата. — Знаете за какво става дума, нали?
— Да.
— Вие ме чухте.
— Разбира се.
— Много добре. Мислите ли, че съм постъпил глупаво?
— Моето мнение е, че имате пълно право.
— Кажете защо.
— Защото господин Бьомер нямаше да престане да наблюдава сградата на посолството и посланика.
— Е, и? — вметна дон Мануел.
— И така, когато получи парите на ръка, господин Бьомер няма да има и най-малкото подозрение и ще замине спокоен за Португалия.
— Ние няма да стигнем чак дотам, господин посланик — каза камериерът. — Нали, господин Бозир?
— Ето едно умно момче — похвали го Бозир.
— Изложете вашия план — подкани го студено дон Мануел.
— На петдесет левги от Париж — поде Бозир — това остроумно момче, с маска на лицето, ще насочи револвер към кочияша. После ще открадне нашите полици и диаманти. Ще смаже от бой господин Бьомер и край на разходката.
— Не си го представях така — каза камериерът. — Виждах как господин Бозир и господин Бьомер се качват за Португалия на кораб в Байон.
— Много добре.
— Господин Бьомер като всички германци обича морето и се разхожда по палубата. При силно вълнение, от клатенето на кораба Бьомер се навежда и пада. Предполага се, че и кутията с него. Защо морето да не погълне диаманти за милион и половина, след като пази толкова галеони50.
— А! Да, разбирам — каза португалецът.
— Най-после — изръмжа Бозир.
— Само че — подхвана дон Мануел — който открадне диаманти, отива в Бастилията, а който накара господин бижутера да надзърне в морето, ще отиде на бесилката.
— Като открадне диамантите, човек може да бъде заловен — каза командорът, — но ако бижутерът се удави, няма да бъде заподозрян и за минута.
— Ще видим, като стигнем дотам — отвърна Бозир. — А сега всеки с ролята си! Да се представим като истински португалци в своето посолство, за да кажат за нас: „Не бяха истински посланици, но такива изглеждаха.“ Това винаги ласкае. Да изчакаме тези три дни.
32.
Къщата на вестникаря
Изминаха един ден, след като португалците бяха сключили сделката с Бьомер, и три дни след бала в Операта, на който видяхме да присъстват няколко от важните особи в тази история. На улица „Монторгьой“, в дъното на двор, заграден с решетки, имаше една малка продълговата къща. Капаците на прозорците, които напомняха за живота в провинцията, я защитаваха от шума. За да се добере до дъното на този двор и да се озове пред нещо като магазинче с полуотворена врата на партера, човек трябваше да премине през портата на оградата и през целия двор, като се промъква между зловонни ями и се оглежда на четири страни. Това бе къщата на доста известен журналист, вестникарски издател, както казваха тогава. Той живееше на първия етаж. Партерът служеше за складиране на доставките от вестника, подредени по номера. На другите два етажа живееха съвсем обикновени хора, които плащаха евтино и много пъти през годината изпитваха неудоволствието да присъстват на шумни сцени, причинени от редактора.
Пристигаха полицаи, частни лица, артисти или засегнати, посочени във вестника като невежи и прости хора.
В такива дни наемателите на къщата с решетката (така я наричаха в квартала) затваряха предните прозорци, за да чуят по-добре виковете на редактора. Самият той се спасяваше на улица „Старите августинци“ през един изход на стаята, който водеше направо там. Една скрита врата се отваряше и затваряше, шумотевицата секваше и преследваният изчезваше. Нападателите се озоваваха сами пред четирима въоръжени с пушки гвардейци, бързо повикани от старата прислужница от поста на Халите.
Случваше се понякога, като не намираха върху кого да излеят гнева си, нападателите да се заловят с навлажнената хартия в партера — да я разпокъсват, да я тъпчат с крака или да я горят. Какво всъщност представлява парче хартия, когато отмъщението изисква парчета от кожата на вестникарския издател? Ако изключим тези сцени, спокойствието в къщата с решетката бе пословично. Господин Рето обикновено излизаше сутрин, разхождаше се по кейовете, площадите и булевардите. Забелязваше смешните страни в живота, пороците, записваше ги в бележника си, екипираше ги и после всичко се появяваше в следващия брой на вестника.
Вестникът бе седмичник. И така в продължение на четири дни господин Рето подготвяше статията си, следващите три дни я даваше за отпечатване, а после изпитваше удоволствие от издаването на броя. Вестникът току-що бе излязъл в деня, за който говорим — седемдесет и два часа след бала в Операта, където на госпожица Олива беше толкова приятно подръка със синьото домино.
Господин Рето стана в осем часа и взе от старата прислужница вестника, който бе още влажен и лъхаше на печатарско мастило. Той побърза грижливо да прочете броя — както нежен баща оглежда достойнствата и недостатъците на любимия си син. После, като привърши с четенето, каза на старата
