Провря се с наведена глава в папратите и трънаците, кършейки препятствията с каската и използвайки при нужда сабята си.
Понеже сега девойката се движеше бавно, от време на време шумът от пречупените клони стигаше до нея и караше и коня, и господарката му да наострят уши.
Тогава Питу, който не я изпускаше от очи, спираше и си поемаше дъх; така той премахваше подозрението.
Изведнъж момъкът чу коня на Катрин да цвили и на цвиленето му да отвръща друго цвилене.
Още не можеше да се види вторият цвилещ кон.
Ала който и да беше, Катрин удари Каде със своята пръчка от самодивски чимшир и Каде, отдъхнал си за миг, препусна пак в бърз тръс.
След пет минути девойката се озова при ездача, който се носеше срещу нея със същото настървение, с каквото тя се бе отправила към него.
Устремът на Катрин бе така поривист и неочакван, че бедният Питу бе останал на място, неподвижен, изправен, само повдигнал се на пръсти, за да вижда по-надалеч.
Беше твърде далеч, за да се види.
Но и да не видя, усети, като електрически шок, радостта и поруменяването на девойката, тръпката, преминала по цялото й тяло, искренето на обикновено така кротките й и спокойни очи.
Той не разбра кой бе онзи конник, не можа да различи чертите му; позна обаче по стойката, по ловния редингот от зелено кадифе, по шапката, обточена с широка лента, по грациозното и непринудено движение на главата, че явно принадлежи към най-висшата класа на обществото; и в съзнанието му като мълния се вряза образът на изискания играч на топка, на красивия танцьор от Виле-Котре. Сърцето, устата, всичките му фибри, потрепервайки едновременно, прошепнаха името на Изидор Дьо Шарни.
Действително бе той.
Питу изпусна въздишка, която приличаше на ръмжене, и забивайки се отново в гъсталака, успя да се добере на разстояние двайсет крачки от двамата млади, прекалено отдадени един на друг, за да ги е грижа дали шумът, който чуваха, е породен от ровенето на четириного или на двуного.
При все това ездачът се обърна по посока на Питу, изправи се на стремената и хвърли премрежен поглед наоколо.
Ала в същия миг, за да не бъде забелязан, момъкът залепи корем и лице о земята.
После се плъзна като змия още десет крачки по-напред и стигнал дотам, откъдето можеше да чува гласовете, се заслуша.
— Добър ден, господин Изидор — казваше Катрин.
— Господин Изидор! — прошепна Питу. — Знаех си аз.
И почувства върху клетото си сърце огромната тежест на един кон и на един конник, които сякаш го тъпчеха с копита.
И почувства с цялото си същество огромната умора от всичко, към което подозрението, недоверието и ревността го бяха подтикнали през последния час.
Двамата млади, застанали един срещу друг, бяха пуснали юздите и се бяха хванали за ръце; те стояха изправени и тръпнещи, безмълвни и усмихнати, докато конете им, несъмнено свикнали един с друг, се галеха с ноздри и местеха крака по мъхестия килим на пътя.
— Днес закъсняхте, господин Изидор — рече Катрин, нарушавайки мълчанието.
— Днес! — повтори като ехо Питу. — Изглежда, че другите дни не е закъснявал.
— Не е моя вината, скъпа Катрин — отвърна младежът. — Бях задържан заради едно писмо от брат ми, което пристигна тази сутрин по куриер и на което трябваше да отговоря чрез куриера. Но не се бойте, утре ще бъда точен.
Катрин се усмихна, а Изидор стисна още по-нежно ръката, кротнала се в неговата.
Уви! Нови и нови тръни, които се забиваха в кървящото сърце на нещастния Питу.
— Значи имате пресни новини от Париж? — попита тя.
— Да.
— Е, и аз също — усмихна се девойката. — Не ми ли казахте онзи ден, че когато подобно нещо се случи на двама души, които се обичат, то се нарича духовно родство?
— Точно така. И как получихте новините, моя хубава Катрин?
— Чрез Питу.
— Кой беше този Питу? — подхвърли младият благородник непринудено и жизнерадостно, което промени в пурпур червенината по бузите на Питу.
— Ама вие го познавате — каза тя. — Това е бедният момък, когото баща ми взе във фермата и който ме водеше под ръка една неделя.
— А, да! — възкликна благородникът. — Онзи, дето има колене като възли на кърпа.
Катрин се засмя. Питу се почувства унизен и отчаян. Той погледна коленете си, действително приличащи на възли, облегна се на ръцете си и се повдигна, после падна ничком с въздишка.
— Хайде, хайде — рече девойката, — не наскърбявайте така моя клет Питу. Знаете ли какво ми предложи преди малко?
— Не, кажете ми, красавице моя.
— Ами искаше да ме придружи във Ферте-Милон.
— Където вие не отивате?
— Не, защото вярвах, че ще ме чакате тук, докато едва ли не аз ви чаках.
— О, та вие току-що произнесохте кралски слова, Катрин!
— Наистина ли? Не съм и подозирала.
— Защо не приехте предложението на този прекрасен рицар, щеше да ни поразвлече.
— Може би не съвсем — отвърна със смях девойката.
— Имате право, Катрин — каза Изидор, впервайки в нея очи, сияещи от любов.
И скри поруменялото й лице в ръцете си.
Питу затвори очи, за да не гледа, ала забрави да запуши ушите си, за да не чува; звукът от целувка стигна до него.
Той се хвана с отчаяние за косите, също като чумавия от предния план на картината на Гро378, изобразяваща Бонапарт, който посещава чумавите в Яфа379.
Когато Питу дойде на себе си, двамата млади бяха подкарали конете и бавно се отдалечаваха.
Последните думи, които момъкът успя да долови, бяха:
— Да, прав сте, господин Изидор, да се поразходим един час. Ще го наваксам с бързите крака на коня си, който — добави тя — е едно добро животно и няма да каже нищо.
Това бе всичко, видението угасна, в душата на Питу настана мрак, както става в природата, и хвърляйки се в храсталаците, горкият момък се остави на първичните пориви на мъката си.
Нощната хладина му помогна да се съвземе.
— Няма да се връщам във фермата — реши той. — Ще бъда унизен, подигран. Ще трябва да ям хляба на жена, която обича друг мъж, и то мъж, който, не мога да не го призная, е по-красив, по-богат и по- изискан от мен. Не, мястото ми не е в Писльо, а в Арамон, Арамон, моята родина, където може би ще намеря хора, които не ще забелязват, че имам колене като възли на кърпа.
Тогава Питу потърка добрите си дълги крака и се запъти към Арамон, а там, без да подозира, неговата репутация и тази на каската и сабята му го бяха изпреварили и го чакаше ако не щастие, то поне славна съдба.
Но, както е известно, не е дадено на човека да бъде напълно щастлив!
62.
Питу — оратор
Все пак, пристигайки във Виле-Котре към десет вечерта, след като бе тръгнал преди шест часа и бе направил в този промеждутък огромната обиколка, която се опитахме да опишем, Питу осъзна, че колкото и да е тъжен, ще бъде по-добре да отиде в странноприемницата „Льо Дофен“ и да си легне в легло, вместо да спи под звездите, в подножието на някой бук или дъб в гората.
