— Бонифас — отвърна Питу с вид на разгневен Лафайет, — никога не ще бъдат свободни онези, които не съумеят да стъпчат с нозе предразсъдъците.
— Аз — каза Бонифас — не бих желал друго, освен да не работя. Но като трябва да се яде…
— А яде ли се? — попита Питу.
— Да, в Арамон все още се яде. Да не би в Париж да не ядат?
— Ядат, когато са победили тираните — отговори Питу. — Ядоха ли на 14 юли? Мислеха ли за ядене през този ден? Не, нямаше време.
— Ах! — възкликнаха най-ентусиазираните. — Превземането на Бастилията явно е било хубаво нещо.
— Да ядат! — продължи презрително Питу. — Е, не говоря за пиенето. Беше толкова горещо, а димът от артилерийския барут е така лют!
— И какво се пиеше?
— Какво се пиеше ли? Вода, вино, ракия. Жените се бяха нагърбили с тази грижа.
— Жените?
— Да, чудесните жени, които превърнаха в знамена предниците на роклите си.
— Наистина ли? — казаха удивените слушатели.
— Но в края на краищата на следващия ден е трябвало да ядат — вметна един скептик.
— Не отричам — отвърна Питу.
— Тогава — рече победоносно Бонифас, — ако са яли, трябвало е и да работят.
— Господин Бонифас — подхвана Питу, — говорите за тези неща, без да ги познавате. Париж не е махала. Не се състои от селяни, отдадени на навиците на стомасите си:
„Вярно е — казаха си слушателите.“
— Ала мозъкът, който не яде, все пак се храни — добави Питу.
— Как? — попита Бонифас.
— Невидимо, от храната на тялото.
На това място арамонците престанаха да разбират.
— Ще ни го обясниш ли, Питу? — настоя Бонифас.
— Много е лесно — отговори момъкът. — Париж, както споменах, е мозъкът. Провинциите са крайниците. Провинциите ще работят, ще пият, ще ядат, а Париж ще мисли.
— Тогава напускам провинцията и отивам в Париж — заяви скептикът Бонифас. — Вие, останалите, ще дойдете ли с мен в Париж?
Една част от аудиторията избухна в смях и се присъедини към Бонифас.
Питу усети, че ще бъде злепоставен от този присмехулник.
— Хайде, вървете в Париж! — извика той. — И ако там намерите едно лице, толкова смешно колкото вашето, ще ви купя зайчета като това, по едно луи парчето.
И с едната си ръка показа зайчето, докато в другата подрънкваше няколкото луи, останали му от щедрия дар на Жилбер. Сетне се изсмя на свой ред. Вследствие на което Бонифас почервеня от яд.
— Ваша милост Питу, ти се правиш на конте, а нас наричаш смешни!
— Смешен си ти — изрече величествено Питу.
— Ама погледни се — каза Бонифас.
— И да се огледам — не отстъпваше Питу, — ще видя нещо може би грозно колкото теб, само че не толкова глупаво.
Едва бе довършил, и Бонифас — в Арамон са почти пикардийци, — му нанесе юмручен удар, който момъкът ловко парира с окото си, но на който отвърна с един типично парижки ритник.
С втори повали скептика.
После се поклони към своя противник, сякаш за да придаде на триумфа си фатални последици, и вече всички се притичваха на помощ на Бонифас, когато Питу, изпъчвайки се, каза:
— Знай, че победителите на Бастилията не се бият с юмруци. Аз имам сабя, вземи и ти една и да приключваме.
С тези думи извади сабята си от ножницата, забравяйки или не забравяйки, че в Арамон няма друга освен неговата и тази на пъдаря, която бе с един лакът по-къса.
Вярно е, че за да възстанови равновесието, той си сложи каската.
Това душевно величие наелектризира аудиторията. Решено бе, че Бонифас е дръвник, смешник и глупак, недостоен да участва в обсъждането на обществените дела.
В резултат на това го изгониха.
— Виждате картината на революцията в Париж — рече тогава Питу. — Както е казал господин Прюдом или Лустало, мисля, че беше доблестният Лустало… Да, той е, сигурен съм:
Великите ни изглеждат велики само защото сме на колене — да се изправим.386
Този епиграф нямаше никаква връзка със ситуацията. Но може би тъкмо поради това произведе невероятен ефект.
Скептикът Бонифас, който се бе отдалечил на двайсет крачки, остана поразен и се върна обратно, за да промълви смирено:
— Не бива да ни се сърдиш, Питу, че не познаваме свободата така добре като теб.
— Не става дума за свободата — поясни Питу, — а за правата на човека.
Още един тежък удар, с който за втори път съкруши аудиторията.
— Питу, ти си учен — каза Бонифас, — и ние се прекланяме пред теб.
Момъкът се поклони.
— Да — рече той, — образованието и опитът ме поставят над вас и ако преди малко бях груб, то е от приятелски чувства.
Избухнаха аплодисменти. Питу видя, че може да се изяви.
— Вие ми говорехте за работа — продължи. — Но наясно ли сте какво е всъщност работа? За вас работата се състои в това да цепите дърва, да жънете, да събирате жълъди, да връзвате снопи, да редите камъни един върху друг и да ги споявате с цимент… Ето какво е работа за вас. Според вас аз не работя. Е, лъжете се. Аз работя повече от всички вас, защото обмислям вашето освобождение, защото бленувам за свободата ви, за равенството ви. Само един от моите мигове струва колкото стотина ваши дни. Воловете, които орат, правят всички едно-единствено нещо. Ала човекът, който мисли, надхвърля цялата мощ на материята. Аз сам струвам колкото всички вас.
Погледнете господин Дьо Лафайет — слаб рус мъж, не много по-едър от Клод Телие, с остър нос, малки крака и ръце като пречките на този стол. Що се отнася до дланите и ходилата, не е нужно да говорим — все едно ги няма. Е, и? Този мъж е носил на плещите си два свята, един повече от Атлас, а крехките му ръце са строшили оковите на Америка и на Франция… След като неговите ръце са сторили това, ръце, тънки като пречки на стол, преценете какво могат да направят моите.
И Питу показа ръцете си, възлести като дървесни стволове.
И с това сравнение спря, сигурен, че е постигнал, без да заключава нищо, огромен ефект.
Беше го постигнал.
63.
Питу — заговорник
Повечето от нещата, които се случват на човека и представляват за него голямо щастие или голяма чест, му идват почти винаги, след като силно ги е желал или пък силно ги е презирал.
Ако приложим тази максима към личностите и събитията от историята, ще видим, че в нея има не само истина, но и дълбочина.
Ще се задоволим, без да прибягваме до доказателства, да я приложим към Анж Питу, сиреч към нашия
