човек и нашата история.
Действително Питу — ако ни бъде разрешено да се върнем малко назад, към раната, която той получи право в сърцето, — та действително Питу, подир откритието си в окрайнините на гората, се почувства обзет от голямо презрение към нещата от този свят.
Той, който се бе надявал да отгледа в сърцето си драгоценното и рядко цвете, наричано любов; той, който се бе завърнал в родния край с една каска и една сабя, горд да свърже в едно Марс и Венера, както казва неговият знаменит другар Дьомустие в своите „Писма до Емили върху митологията“, та той се оказа много засрамен и много нещастен, забелязвайки, че във Виле-Котре и околностите има и други влюбени.
Той, който бе взел активно участие в кръстоносния поход на парижаните срещу благородниците, се оказа твърде дребен пред селското благородничество, представлявано от господин Изидор Дьо Шарни.
Уви! Един толкова хубав момък, харесващ се от пръв поглед, един кавалер с кожени панталони до коленете и дреха от кадифе!
Как да се бори с подобен мъж?
С мъж, който носеше високи ботуши за езда с шпори; с мъж, чийто брат мнозина все още наричаха „монсеньор“!
Как да се бори с подобен съперник? Как да не изпитва едновременно срам и възхищение, чувства, които за ревнуващия са двойно изтезание, толкова ужасно, че е трудно да се каже кое би предпочел — съперник, който стои над него, или под него!
Така че Питу познаваше ревността, неизлечима рана, плодовита на болки, непознати на честното и наивно сърце на нашия герой, ревността, феноменално отровна растителност, поникнала, без да бъде сята, върху почва, на която не бяха избуявали никакви лоши страсти, дори и самолюбието, плевел, с който обраства и най-безплодната земя.
Едно така изтерзано сърце има нужда от твърде дълбока философия, за да възвърне обичайния си покой.
Беше ли Питу философ, той, който на другия ден, след като бе пронизан от това ужасно усещане, мислеше как ще обяви война на питомните и дивите зайци на херцог Д’Орлеан, а на по-следващия произнесе забележителната реч, която предадохме?
Притежаваше ли сърцето му твърдостта на кремъка, от който всеки удар изтръгва искра, или пък просто кротката съпротива на сюнгера, способен да попива сълзите и да омеква, без да се наранява от удара на премеждията?
Това ще ни покаже бъдещето. Да не гадаем, а да разказваме.
След като прие посещението и завърши речта, Питу, принуден от апетита си да слезе до по-нисши грижи, сготви и изяде зайчето, съжалявайки, че не е див заек.
Действително, ако бе див заек, той нямаше да го изяде, а щеше да го продаде.
Това не беше дребна работа — един див заек струваше, в зависимост от големината си, от осемнайсет до двайсет и четири су, и макар притежател на остатъка от луидори, дадени от доктор Жилбер, Питу, който, без да е скъперник като леля Анжелик, бе наследил от майка си солидна доза пестеливост, би прибавил тези осемнайсет су към своето имане, което би набъбнало, вместо да бъде накърнено.
Защото Питу разсъждаваше, че не е необходимо човек да си приготвя храна, било за три ливри, било за осемнайсет су. Тъй като не бе Лукул387, казваше си, че с осемнайсетте су от заека би преживял цяла седмица.
През тази седмица обаче, допускайки, че първия ден е хванал един див заек, защо да не улови още три в следващите седем дни или по-точно нощи. Тоест за една седмица би си изкарал прехраната за цял месец.
При това положение четирийсет и осем заека щяха да му бъдат достатъчни за една година; останалото бе чиста печалба.
Питу правеше икономическото изчисление, докато поглъщаше зайчето, което вместо да му донесе осемнайсет су, му струваше едно су за масло и едно су за сланина. Колкото до главите лук, беше ги събрал от общинската мера.
След ядене — креватът или вратата, гласи пословицата. След угощението Питу се отправи към гората да си потърси някое хубаво местенце, за да се наспи.
Излишно е да споменаваме, че от мига, в който несретникът престана да говори за политика и се озова насаме със себе си, незабавно в съзнанието му изплува господин Изидор, ухажващ госпожица Катрин.
Дъбовете и буките трепереха от въздишките му; природата, която винаги се усмихва на задоволените стомаси, правеше изключение в полза на Питу и му приличаше на огромна черна пустиня, населена само с диви и питомни зайци и сърни.
Полегнал под големите дървета на родната гора, вдъхновявайки се от тяхната сянка и прохлада, Питу затвърди героичното си решение, което се състоеше в това, да изчезне от очите на Катрин, да я остави свободна, да не се измъчва извънмерно от нейните предпочитания, да не се оставя да бъде унижаван допълнително, свръх онова, което произтичаше от сравнението.
Усилието да не вижда повече госпожица Катрин бе твърде болезнено, но един мъж трябваше да бъде мъж.
Всъщност въпросът не стоеше съвсем така.
Ставаше въпрос по-точно не да не вижда госпожица Катрин, а да не бъде виждан от нея.
Какво обаче би попречило на злочестия влюбен, грижливо скривайки се, да хвърля от време на време по един поглед мимоходом на недостъпната хубавица? Нищо.
Какво бе разстоянието от Арамон до Писльо? Левга и половина, ще рече няколко крачки.
Нечестно би било от страна на Питу да търси отново Катрин след всичко, което бе видял, ала защо да не продължи да узнава за действията и постъпките й посредством едно занимание, с което здравето му щеше да се справи отлично.
Впрочем гората, разположена оттатък Писльо и простираща се чак до Бурсон, изобилстваше от диви зайци.
Питу щеше да ходи през нощта да залага примките си и на сутринта, от височината на някое възвишение, щеше да оглежда равнината и да издебва излизанията на госпожица Катрин. Това бе негово право, до известна степен и негово задължение, произлизащо от правата му, също както при господин Бийо.
Така, утешен от самия себе си пряко себе си, Питу си каза, че може да спре да въздиша. Изяде едно огромно парче хляб, което си бе взел, и щом настъпи вечерта, постави дузина примки и се отпусна на тревата, още топла от дневното слънце.
Заспа като човек, изпаднал в отчаяние, сиреч потъна във вцепеняващ сън, подобен на смърт.
Събуди го нощният хлад; той навести примките си, още нищо не се бе хванало; ала Питу разчиташе на сутрешната обиколка. Само че, понеже чувстваше главата си леко натежала, реши да се прибере и да дойде на следващия ден.
Но този ден, така празен за него откъм събития и случки, беше прекаран от хората в селото в мислене и кроежи.
В средата на деня, който за Питу мина в мечтание в гората, можеше да се види как секачите се облягат на секирите си, вършачите остават с вдигнати във въздуха бухалки, а дърводелците спират рендето върху огладената дъска.
Причината за цялото това изгубено време беше Питу. Питу бе повеят на колебанието, пропълзял между тези тръстики, които започваха объркано да се поклащат.
А той, виновникът за този смут, дори не си спомняше.
Ала когато се упъти към жилището си, въпреки че бе ударило десет и че в този час в селото обикновено не гореше нито една свещ и нито едно око не бе отворено, момъкът видя необичайна сцена около къщата, в която живееше. Това бяха групи хора — седнали, изправени, крачещи.
Поведението на всяка от тези групи имаше особено значение.
Без да знае защо, Питу си представи, че говорят за него.
А като мина по улицата, всички сякаш бяха ударени от електрически ток и започнаха да си го сочат един на друг.
