— Ама какво им става? — запита се той. — Да речеш, не съм си сложил каската.

И се прибра скромно у дома си, след като размени тук-там няколко поздрава.

Още не бе затворил зле закрепената врата, когато му се стори, че се чука.

Питу не палеше свещ, преди да си легне; свещта бе твърде голям лукс за човек, който, разполагайки само с една кушетка, не можеше да обърка леглото, и нямайки книги, не би могъл да чете.

Но онова, което бе сигурно, беше, че на вратата му се чукаше.

Той вдигна мандалото.

Двама млади мъже от Арамон влязоха свойски при него.

— Я гледай, ти си нямаш свещ, Питу — каза единият от тях.

— Не — отвърна Питу, — за какво ми е?

— Ами за да виждаш.

— О, та аз виждам през нощта, аз съм никталоп388.

И като доказателство добави:

— Добър вечер, Клод, добър вечер, Дезире.

— Е, ето ни и нас, Питу — рекоха те.

— Добре сте дошли, какво искате от мен, приятели?

— Ама ела на светлината — прикани го Клод.

— На светлината на кое? Няма луна.

— На светлината на небето.

— Значи имаш да ми казваш нещо?

— Да, трябва да ти говорим, Анж.

И Клод многозначително наблегна на тези думи.

— Хайде — каза Питу.

И тримата излязоха.

Стигнаха до първия кръстопът в гората, а Анж Питу все така не знаеше какво са си наумили.

— Е, какво? — попита той, забелязвайки, че спътниците му се спират.

— Виждаш ли, Анж — поде Клод, — ние двамата, аз и Дезире Манике, сме водачите в този край. Искаш ли да бъдеш с нас?

— Защо?

— А! Ами за…

— За какво? — прекъсна го Питу, вдигайки глава.

— За да заговорничим — прошепна Клод в ухото му.

— Аха, като в Париж! — рече Питу, подсмихвайки се.

Истината беше, че той се страхуваше от думата и от ехото й дори насред гората.

— Хайде, обясни — каза най-накрая.

— Ето какво, приближи се, Дезире, ти, който по душа си бракониер и познаваш всички дневни и нощни шумове на равнината и гората, огледай дали не са ни проследили, ослушай се да не ни дебнат.

Дезире описа тихо един кръг около Питу и Клод, като вълк, който слухти край кошара.

После се върна.

— Говори — кимна той, — сами сме.

— Деца мои — подхвана Клод, — всички общини във Франция, според онова, което ни каза ти, Питу, са тръгнали да се въоръжават и да мерят ръст с националните гвардейци.

— Вярно е — потвърди Питу.

— Е, защо Арамон да не се въоръжи като останалите общини?

— Ама ти го каза вчера, Клод — отговори Питу, — когато предложих да се въоръжим, че Арамон не се е въоръжил, защото няма пушки.

— О! Пушките не ни безпокоят, понеже ти знаеш къде има.

— Знам, знам — рече Питу, който усещаше накъде бие Клод и съзнаваше опасността от това.

— И така — продължи Клод, — днес ние се посъветвахме с всички младежи патриоти от околността.

— Хубаво.

— И сме трийсет и трима.

— Което е една трета от сто без едно — каза Питу.

— Познаваш ли военните умения? — попита Клод.

— Ей, Богу! — възкликна Питу, който не знаеше да носи оръжие.

— Добре. А познаваш ли военните маневри?

— Виждал съм десетки пъти генерал Дьо Лафайет да прави военни маневри с четирийсет хиляди души — отвърна пренебрежително Питу.

— Чудесно! — намеси се Дезире, който се отегчаваше от това да не говори, и без да бъде много придирчив, държеше да вметне по някоя дума на свой ред.

— Тогава искаш ли да ни командваш? — продължаваше Клод.

— Аз! — извика Питу, подскачайки от изненада.

— Ти самият.

И двамата затворници го погледнаха втренчено.

— А! Май се колебаеш! — рече Клод.

— Ами…

— Не си ли добър патриот? — попита Дезире.

— О! Как не!

— Значи се боиш от нещо?

— Аз, един от победителите на Бастилията, награден с медал?

— Ти си награден с медал?

— Ще бъда, когато бъдат изсечени медалите. Господин Бийо обеща да получи моя от мое име.

— Той ще бъде награден с медал! Ние ще имаме водител, награден с медал! — въодушеви се Клод.

— Хайде, приемаш ли? — настоя Дезире.

— Приемаш ли? — повтори Клод.

— Е, добре! Да, приемам — кимна Питу, обхванат от ентусиазма си и може би от едно пробуждащо се в него чувство, което се наричаше високомерие.

— Разбрахме се! — извика Клод. — От утре ни командваш.

— За какво ви командвам?

— За военно обучение.

— А пушки?

— Та нали знаеш къде има.

— А, да! При абат Фортие.

— Точно така.

— Само че абат Фортие може да откаже да ми ги даде.

— Ще направиш, както патриотите са направили в Инвалидите, ще ги вземеш.

— Съвсем сам ли?

— Ще имаш подписите ни, пък и впрочем ще ти помогнем със сила, ще вдигнем Виле-Котре, ако потрябва.

Питу поклати глава.

— Абат Фортие е вироглав — каза.

— Брей! Ти беше любимият му ученик, няма да ти откаже.

— Вижда се, че изобщо не го познавате — въздъхна Питу.

— Мислиш, че старецът ще се опъне?

— Би се опънал и на ескадрон на кралските германци… Той е такъв вироглавец, injustum et tenacem389… Така е — додаде Питу след известна пауза, — само дето вие не знаете латински.

Но двамата арамонци не се оставиха да бъдат заслепени нито от цитата, нито от забележката.

— Бога ми! — възкликна Дезире. — Прекрасен командир сме си избрали, Клод, няма що. От всичко се

Вы читаете Анж Питу
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату