Анж Питу

Това бе съкровището, пазено от дракона на име Фортие, застрашено от този Язон, Анж Питу.

Малкият арсенал на замъка бе твърде известен в околността, за да не породи желание за безвъзмездно придобиване.

Ала както посочихме, като бдителен дракон абатът не изглеждаше склонен да даде лесно на някой Язон, който и да е той, златните ябълки на Хесперидите.

След това кратко отстъпление да се върнем към Питу.

Той се поклони подчертано любезно на абат Фортие, придружавайки поклона си с едно от онези леки покашляния, които привличат вниманието на разсеяните или твърде заетите люде.

Абат Фортие вдигна нос над вестника си.

— Я гледай, това е Питу — каза той.

— На вашите услуги, ако съм способен на това, господин абат — рече учтиво Анж.

Абатът сгъна вестника си, или по-скоро го затвори, сякаш беше портфейл, защото в онова блажено време вестниците все още бяха като малки книги.

Сетне го пъхна в колана си, от другата страна на камшика.

— А, да! Но за беда — отвърна абатът подигравателно, — не си способен.

— О, господин абат!

— Чуваш ли ме, майсторе на варваризми?

— О, господин абат!

— Чуваш ли ме, господин лицемер?

— О, господин абат!

— Чувате ли ме, господин революционер?

— Хайде, хубаво. Ето че преди да съм казал каквото и да било, вие вече се гневите. Това е твърде лошо начало, господин абат.

Себастиен, знаещ онова, което от два дни абат Фортие разправяше за Питу на всеки срещнат, предпочете да не присъства на свадата, която неминуемо щеше да избухне между неговия приятел и неговия учител, и изчезна.

Питу изгледа с известна болка отдалечаващия се Себастиен. Той не бе много силен съюзник, ала беше дете на същата политическа общност като него.

Затова, щом се изгуби в рамката на вратата, Анж въздъхна и обръщайки се отново към абата, поде:

— Е, я да видим, господин абат, защо ме наричате революционер? Да не би случайно аз да съм причината, че са направили революция?

— Ти си живял с онези, които я правят.

— Господин абат — произнесе Питу с върховно достойнство, — всеки е свободен в мисълта си.

— Моля?

— Est penes hominem arbitrium et ratio393.

— Бре! — възкликна абатът. — Ама ти си го знаел латинския, буквоядецо?

— Знам онова, на което сте ме научили — отговори скромно Питу.

— Да, преработено, коригирано, допълнено и разкрасено с варваризми.

— Добре, господин абат, варваризми! Ех, Боже мой, кой ли не ги допуска?

— Смешник! — процеди Фортие, видимо уязвен от тази тенденция към обобщаване, която умът на Питу, изглежда, проявяваше. — Смяташ ли, че аз допускам варваризми?

— Може би, в очите на човек, който е по-голям латинист от вас.

— Ама чувате ли го! — извика абатът, побелял от ярост и все пак поразен от разсъждението, на което не липсваше известна правдивост.

После добави с горчивина:

— Такава е с две думи системата на тези негодници: те развалят и рушат, в чия полза? Самите не знаят. В полза на неизвестното. Хайде, господин мързеливецо, бъдете откровен. Познавате ли някой, който да е по-голям латинист от мен?

— Не, но може и да има, не ги познавам, не знам всичко.

— Вярвам, че е така, дявол да го вземе!

Питу се прекръсти.

— Какво правиш, безбожнико?

— Вие ругаете, господин абат, аз се кръстя.

— Слушайте, господин смешнико, да не сте дошли при мен да ме критикувате?

— Да ви критикувам! — повтори Питу.

— А, явно че и не разбираш.

— Напротив, господин абат, разбирам. Благодарение на вас знам корените: критикувам, осмивам публично, tympanum, барабан, идва от гръцкото tumpanon, барабан, тояга или звънец.

Абатът бе смаян.

— Корен: tupos, белег, диря. И както казва Ланселот в своята „Градина на гръцките корени“394: „…tupos, формата, която се отпечатва“, дума, идваща очевидно от „удрям“. Ето това е.

— Охо, дръвнико! — гледаше го абатът все по-удивен. — Изглежда, че още знаеш нещичко, дори онова, което не знаеше.

— Е! — рече Питу с престорена скромност.

— Защо по времето, когато бе при мен, ти никога не можеше да отговориш така?

— Защото по времето, когато бях при вас, господин абат, вие ме карахте да затъпявам. Защото с вашия деспотизъм вие потискахте в моя ум и моята памет всичко, което после свободата отприщи. Да, свободата, чувате ли ме — наблегна Питу, набирайки сила. — Свободата!

— Ах, негоднико!

— Господин абат — подхвана момъкът с предупредителен тон, който не бе съвсем лишен от заплаха, — господин абат, не ме обиждайте. Contumelia non argumentum, казва един оратор, оскърблението не е довод395.

— Мисля, че смешникът се смята за задължен да ми преведе латинския си — извика абатът побеснял.

— Това не е моят латински, господин абат, това е латинският на Цицерон, сиреч на един човек, който със сигурност би установил, че от негова гледна точка вие допускате толкова варваризми, колкото аз от ваша.

— Надявам се, че не искаш да споря с теб — процеди абат Фортие, разгромен на своя почва.

— Защо не? Щом от спора се ражда просветлението: Abstrusus in venis silicis396.

— O, ама чакайте, смешникът е бил на училище при революционерите! — каза язвително абатът.

— Не, след като вие твърдите, че революционерите са глупаци и невежи.

— Да, твърдя го.

— Тогава умозаключението е невярно, господин абат, и силогизмът ви е лошо построен.

— Лошо построен! Аз съм построил лошо един силогизъм?

— Несъмнено, господин абат. Питу разсъждава и говори добре, Питу е бил на училище при революционерите, значи революционерите разсъждават и говорят добре. Това е пресилено.

— Животно! Грубиян! Глупак!

— Не ме бичувайте с думи, господин абат. Objurgatio imbellem animum arguit, слабостта се издава чрез гнева.

Фортие сви рамене.

— Отговорете — подкани го Питу.

— Ти казваш, че революционерите говорят добре и разсъждават добре. Та посочи ми поне един- единствен от тези нещастници, който да знае да пише и да чете.

— Аз — отвърна Питу уверено.