Анж Питу

— Не бих рекъл, че не можеш да четеш, и все пак! Но да пишеш!

— Да пиша! — повтори той.

— Да, да пишеш без правописни грешки.

— Умея.

— Искаш ли да се обзаложим, че няма да напишеш и една страница под моя диктовка, без да направиш четири грешки?

— Желаете ли да се хванем на бас, че вие няма да напишете и половин страница под моя диктовка, без да направите две?

— О, я виж ти!

— Е, добре! Ще ви изровя причастия и възвратни глаголи. Ще ви ги подправя с още нещо, дето си го знам, и ще спечеля баса.

— Ако имах време! — поклати глава абатът.

— Щяхте да загубите.

— Питу, Питу, спомни си пословицата Pitovi Angelus asinus est.

— Пословици има за кого ли не. Знаете ли онази, която мимоходом ми пошушнаха в ухото тръстиките на Вюалю?

— Не, ала съм любопитен да я науча, учителю Мидас.

— Fortierus abbas forte fortis.

— Господине! — възкликна абатът.

— В свободен превод: Абат Фортие не е силен всеки ден397.

— За щастие, освен да обвиняваш, трябва и да го докажеш — отвърна абатът.

— Уви, господин абат! Колко лесно би било!

— Да опитаме.

— Какво преподавате на учениците си?

— Ама…

— Следете разсъждението ми. Какво преподавате на учениците си?

— Това, което знам.

— Хубаво! Отбележете, че отговорихте: „Това, което знам.“

— Е, да! Това, което знам — повтори объркан абатът, защото чувстваше, че по време на отсъствието си този странен борец бе усвоил непознати удари.

— Добре! Понеже показвате на вашите ученици това, което знаете, да видим, какво знаете?

— Латински, френски, гръцки, история, география, аритметика, алгебра, астрономия, ботаника, нумизматика.

— Има ли още? — попита Питу.

— Но…

— Мислете, мислете.

— Рисуване.

— Карайте нататък.

— Архитектура.

— Давайте.

— Механика.

— Това е дял от математиката, обаче няма значение, продължавайте.

— Докъде възнамеряваш да стигнеш?

— Много просто. Вие изредихте надълго и нашироко това, което знаете, сега избройте онова, което не знаете.

Абатът потръпна.

— А! Виждам, че май ще трябва да ви помогна — рече Питу. — Вие не знаете нито немски, нито иврит, нито арабски, нито санскрит, четири основни езика. Не говоря за езиците, произлезли от тях, които са безброй. Не познавате естествената история, химията, физиката.

— Господин Питу…

— Не ме прекъсвайте. Вие не познавате физиката, тригонометрията. Нямате понятие от медицина, акустика, навигация. Не знаете нищо от онова, което се отнася до гимнастическите науки.

— Моля?

— Казах гимнастически, от гръцкото gumnaza exerce, което идва от gumnos, гол, тъй като атлетите са се упражнявали голи.

— Само че аз съм те научил на всичко това! — извика абатът, почти утешен от мнимата победа на своя ученик.

— Вярно е.

— Радостно е, че поне се съгласяваш.

— С признателност, господин абат. Значи казахме, че вие не знаете…

— Достатъчно! Несъмнено е, че онова, което не знам, е повече от това, което знам.

— Тогава не ще отречете, че много хора знаят повече от вас?

— Възможно е.

— Сигурно е, и колкото повече знае човек, толкова повече забелязва, че не знае нищо. Думите са на Цицерон398.

— Да видим заключението, то вероятно ще е смешно.

— Ще завърша с извода, че по силата на вашето относително невежество вие би трябвало да сте по- снизходителен спрямо относителната ученост на другите. Това е двойна добродетел, virtus duplex, която, както уверяват, е притежавал Фенелон, който е знаел много повече от вас — християнско милосърдие и смирение.

Абатът изръмжа от гняв.

— Змия! — процеди той. — Ти си същинска змия!

— „Ти ме оскърбяваш, а не отговаряш!“ Така е отвърнал един гръцки мъдрец399. Бих ви го казал на гръцки, ала вече ви го казах, това или почти същото, на латински.

— Добре, добре — рече абатът, — ето още един ефект от революционните учения.

— Какъв?

— Те са те убедили, че си бил равен с мен.

— И да са ме убедили, вие нямате правото да правите грешки във френския.

— Моля?

— Ами току-що допуснахте огромна грешка, учителю мой.

— О! Хубава работа! И каква е тя?

— Вие казахте: „Революционните учения са те убедили, че си бил равен с мен.“

— Е, и?

— Е, и! Бил е минало време.

— По дяволите, да.

— Необходимо е обаче сегашно време.

— А! — възкликна абатът, изчервявайки се.

— Преведете фразата на латински и ще видите какъв невероятен солецизъм ще се получи с глагола, употребен в минало време!

— Питу! Питу! — извика Фортие, сякаш съзираше нещо свръхестествено в подобна ерудиция. — Питу, кой е този демон, дето те вдъхновява за такива нападки срещу един старец и срещу Църквата?

— Но, господин абат — отвърна момъкът, леко развълнуван от нотката на искрено отчаяние, с която бяха произнесени тези думи, — не ме вдъхновява никакъв демон и не ви нападам. Само че вие се отнасяте към мен като към посредствен човек или глупак и забравяте, че всички хора са равни.

Абатът отново се разгневи.

— Ето това няма никога да понеса — отсече той, — да се изричат пред мен подобни богохулства. Ти,