Анж Питу

равен на един човек, когото Бог и трудът са формирали в продължение на шейсет години! Никога! Никога!

— Проклятие! Обърнете се към господин Дьо Лафайет, който провъзгласи правата на човека.

— Да, цитирай ми като авторитет лошия поданик на краля, огнището на всички разногласия, изменника!

— Е, е! — каза Питу, стреснат. — Господин Дьо Лафайет — лош поданик на краля, господин Дьо Лафайет — огнище на разногласия, господин Дьо Лафайет — предател!… Ама всъщност вие богохулствате, господин абат! Под похлупак ли сте живели през последните три месеца? Не знаете ли, че този лош поданик на краля е единственият, който му служи? Че това огнище на разногласия е залогът за обществения мир? Че този изменник е най-добрият от французите?

— О! — простена Фортие. — Никога не бих повярвал, че кралската институция може да падне толкова ниско, та един никаквец като този — и той посочи Питу — да се позовава на името на Лафайет, както някога са се позовавали на това на Аристид400 или на Фосион401!

— Имате късмет, че народът не ви чува, господин абат — подхвърли непредпазливо Питу.

— А! — извика Фортие победоносно. — Ето че се издаде най-накрая! Ти заплашваш. Народът! Да, народът. Онзи, който подло изкла служителите на краля, онзи, който изтръгна вътрешностите на своите жертви! Да, народът на господин Дьо Лафайет, народът на господин Байи, народът на господин Питу! Е, защо не ме заклеймиш на мига? Защо не ме посочиш веднага на революционерите от Виле-Котре? Защо не ме завлечеш в Пльо? Защо не запретнеш ръкави, за да ме окачиш на уличния фенер? Хайде, Питу, macte animo, Питу! Sursum! Sursum, Питу! Хайде, хайде, къде е въжето? Къде е бесилката? Ето го палача: Macte animo, generose puer.

— Sic itur ad astra!402 — продължи Питу през зъби просто с намерението да довърши стиха, без да забележи какъв канибалски каламбур е направил.

Но бе принуден да забележи беса на абата.

— Охо! — изрева Фортие. — Значи го приемаш така, а? Значи така ще отида при звездите? Значи си ме нарочил за бесилката, мен?

— Ама не казвам това — възпротиви се Питу, започвайки да се плаши от обрата, който вземаше спорът.

— Ти ми обещаваш небето на злочестия Фулон и клетия Бертие.

— Съвсем не, господин абат.

— Ти вече държиш хлъзгавия възел на клупа, палачо, carnifex403. Ти си бил този, нали, който на площада пред Кметството се е качил на фенера и с гнусните си ръце на паяк е завличал жертвите в мрежата си.

Питу изръмжа от гняв и възмущение.

— Да, ти си, разпознавам те — не преставаше абатът, обзет от пророчески плам, който го караше да прилича на Йоав404, — разпознавам те, Катилина405, ти си!

— О, ама знаете ли, че ми говорите отвратителни неща, господин абат! — извика Питу. — Знаете ли, че в крайна сметка ме оскърбявате?

— Оскърбявам те!

— Знаете ли, че ако продължавате, ще се оплача в Националното събрание! Ама ха!

Абатът избухна в зловещо ироничен смях.

— Заклеймен! — произнесе само.

— И че има наказание за лошите граждани, които оскърбяват добрите.

— Фенера!

— Вие сте лош гражданин.

— Въжето! Въжето!

После изведнъж, сякаш в порив на внезапно просветление и благородно негодувание, Фортие добави:

— Ами да! Каската, каската, това е той.

— Е, какво й е на каската ми? — попита Питу.

— Човекът, който е изтръгнал димящото сърце на Бертие, антропофагът406, който го е отнесъл кървящо на масата на общинските съветници, е имал каска. Човекът с каската си ти, Питу. Човекът с каската си ти, чудовище. Махай се, махай се, махай се!

И при всяко „Махай се!“, звучащо с все по-трагичен оттенък, абатът напредваше с по една крачка, а Питу отстъпваше.

При това обвинение, за което читателят знае, че бе съвършено несправедливо, бедният момък захвърли надалеч каската, с която бе толкова горд и която се изтъркаля по паважа с глухия звън на картон, покрит с мед.

— Виждаш ли, нещастнико! — изсъска Фортие. — Ти си признаваш!

И застана като трагика Льокен в ролята на Оросман в момента, когато, намирайки бележката, обвинява Заира407.

— Хайде, хайде, господин абат — каза Питу, извън себе си от подобно обвинение, — вие преувеличавате.

— Преувеличавам! Ще рече, че само малко си бесил и само малко си изкормял, крехко дете!

— Господин абат, добре знаете, че не съм аз, знаете, че е работа на Пит.

— Какъв Пит?

— Пит Втори, синът на Пит Първи, на лорд Чатам, онзи, дето е пръскал пари с думите: „Харчете и не ми давайте отчет.“ Ако знаехте английски, щях да ви го кажа на английски. Но нали не знаете…

— А ти знаеш ли?

— Господин Жилбер ме научи.

— За три седмици! Лъжец окаян!

Питу осъзна, че е поел по грешен път.

— Чуйте ме, господин абат, не искам повече да споря, вие си имате своите идеи.

— Нима?

— Това е съвсем справедливо.

— Ти го признаваш. Господин Питу ми позволява да имам идеи. Благодаря, господин Питу.

— Ето че пак се ядосвате. Сам виждате, че ако продължавате така, няма да мога да ви кажа защо съм дошъл при вас.

— Нещастник! Значи нещо те води при мен? Ти да не си пратеник, а?

И абатът се засмя иронично.

— Господин абат — поде Питу, поставен от самия Фортие на позицията, на която желаеше да се намира, откакто бе подхванат спорът, — господин абат, вие знаете какво уважение съм изпитвал винаги към вашата личност.

— А, да! Нека поговорим за това.

— И колко съм се възхищавал от вашата ученост — добави Питу.

— Змия! — изстреля абатът.

— Аз ли? — каза Питу. — О! Как ли пък не!

— Та какво ще искаш от мен? Да те взема отново тук? Не, не! Няма да развалям учениците си. Не, ти винаги ще пръскаш гибелна отрова. Ти ще заразиш моите млади растения: Infecit pabula tabo408.

— Но, господин абат…

— Не, не търси от мен това, ако непременно искаш да ядеш, защото предполагам, че и свирепите парижки бесители ядат като честните хора. О, богове! Ако в края на краищата искаш своя дял кърваво месо, ще го имаш. Ала при вратата, в спортулите409, както в Рим патроните са давали на клиентите си.

— Господин абат — подхвана Питу, развръщайки рамене, — не искам от вас прехраната си. Слава Богу,