нощта, отиде да ги заложи в гората.
Същата нощ хвана един питомен заек и едно младо зайче.
Много би искал да улови див заек, ала не намери никаква следа, което си обясни с изпитаната максима на ловците: кучета и котки, диви и питомни зайци никога не живеят заедно.
Би трябвало да измине три или четири левги, за да стигне до местност, изобилстваща с дивеч, а Питу бе уморен. Предния ден нозете му бяха направили всичко, което може да се направи за един ден. Освен петнайсетината пробягани левги, бяха носили в разстояние на последните четири или пет един смазан от мъка човек, а няма по-голяма тежест за дългите крака.
Към един часа през нощта той се върна с първия улов; силно се надяваше да има втори при сутрешната обиколка.
Момъкът си легна, стаил в себе си толкова горчив остатък от болката, която предния ден така бе омаломощила нозете му, че успя да се унесе чак към шест върху коравия дюшек, който самият собственик наричаше „дъската“.
Питу спа един час до седем сутринта. Слънцето го изненада с отворени капаци на прозорците и спящ.
Трийсет-четирийсет жители на Арамон го наблюдаваха в съня му.
Той се пробуди като Тюрен385 върху лафета, усмихна се на съселяните си и ги попита любезно защо са дошли при него, така многобройни и в толкова ранна утрин.
Един от тях взе думата. Ще предадем дословно този диалог. Мъжът беше дървар на име Клод Телие.
— Анж Питу — поде той, — ние размишлявахме през цялата нощ. Гражданите трябва наистина, както ти ни каза вчера, да се въоръжат за свободата.
— Казах го — заяви Питу с твърд тон, който показваше, че е готов да отговаря за думите си.
— Само че, за да се въоръжим, ни липсва главното.
— Кое е то? — попита с интерес Питу.
— Оръжия.
— А, това е вярно! — кимна момъкът.
— Все пак ние доста мислихме и ще се въоръжим на всяка цена.
— Когато заминах — рече Питу, — в Арамон имаше пет пушки: три бойни, една ловна едноцевка и една двуцевка.
— Само четири са — отвърна ораторът, — едноцевката се пръсна от старост преди месец.
— Тя беше на Дезире Манике — каза Питу.
— Да, и дори ми отнесе два пръста, пръскайки се — намеси се Дезире Манике, като вдигна високо осакатената си ръка, — и понеже произшествието се случи в развъдника за зайци на онзи аристократ, господин Дьо Лонпре, аристократите ще ми платят за това.
Питу наклони глава в знак, че одобрява подобно справедливо отмъщение.
— Значи останали са ни само четири пушки — повтори Клод Телие.
— Е, какво пък! При четири пушки вече можете да въоръжите пет души — рече Питу.
— Ама как?
— Просто петият ще носи пика. Така е в Париж — на четирима, въоръжени с пушки, винаги се пада по един с пика. Много е удобно, пиките служат, за да се набучват на тях отрязаните глави.
— Ох, ох! — обади се развеселен дебел глас. — Да се надяваме, че ние няма да режем глави.
— Не — произнесе натъртено Питу, — ако съумеем да отхвърлим златото на господата Пит, баща и син. Но говорехме за пушките, да останем на въпроса, както казва господин Байи. Колцина мъже са в състояние да носят оръжие в Арамон? Преброихте ли се?
— Да.
— И колко сте?
— Трийсет и двама.
— Сиреч липсват двайсет и осем пушки.
— Никога няма да ги имаме — поклати глава дебелият с развеселеното лице.
— А! Това не е съвсем вярно, Бонифас — възрази Питу.
— Как така?
— Аз знам.
— Какво знаеш?
— Знам, че могат да се осигурят.
— Да се осигурят?
— Да, народът на Париж също нямаше оръжие. Е, и какво! Господин Марат, един много учен лекар, ала много грозен, каза на народа къде има оръжие. Народът отиде там, където бе казал господин Марат, и го намери.
— И къде му бе казал да отиде господин Марат? — попита Дезире Манике.
— Ами в Инвалидите.
— Да, но в Арамон си нямаме Инвалиди.
— Аз знам място, където се намират повече от сто пушки — заяви Питу.
— И кое е то?
— Една от залите на колежа на абат Фортие.
— Абат Фортие има сто пушки? Да не би този лицемерен набожник да иска да въоръжи помощниците си в черквата? — смръщи чело Клод Телие.
Питу не изпитваше особена симпатия към абат Фортие; при все това яростната нападка срещу бившия му учител го засегна дълбоко.
— Клод! — изрече строго той. — Клод!
— Е, какво?
— Не съм споменавал, че пушките са
— Щом са при него, значи са негови.
— Този извод е погрешен, Клод. Аз съм в къщата на Бастиен Године и все пак къщата на Бастиен Године не ми принадлежи.
— Това е вярно — отговори Бастиен, без да става нужда Питу да се обръща нарочно за потвърждение.
— Така че пушките не са на абат Фортие — додаде момъкът.
— Ами на кого са тогава?
— На общината.
— Ако са на общината, откъде накъде ще са при абат Фортие?
— Те са при абат Фортие, защото къщата на абат Фортие е на общината, която го е подслонила, тъй като той отслужва литургии и учи безплатно децата на бедните граждани. И понеже къщата на абат Фортие е собственост на общината, тя има пълното право да си запази една стая, където да сложи пушките си, ето това е!
— Вярно! — съгласиха се слушателите. — Общината има такова право.
— Е, добре, карай нататък! Как да си осигурим тези пушки?
Въпросът затрудни Питу, който се почеса зад ухото.
— Да, казвай бързо, че трябва да вървим да работим — подкани го друг глас.
Момъкът си отдъхна, последният събеседник му бе подсказал как да се измъкне.
— Да работите! — извика той. — Говорите, че ще се въоръжавате, за да браните отечеството, а мислите за работа.
И Питу подсили фразата си с един толкова ироничен и презрителен смях, че арамонците се спогледаха смирено.
— Ще пожертваме още няколко дни, ако непременно се налага, за да бъдем свободни — обади се глас.
— За да бъдете свободни, трябва да пожертвате не един, а всички дни — наблегна Питу.
— Значи, когато работиш за Свободата, си почиваш — рече Бонифас.
