а на ловък управник.
Но свеждайки глава, видя лейтенанта и сержанта, които изглеждаха покрусени, че имат такъв слаб водач.
Питу осъзна, че ако не постигне желания резултат, престижът му ще бъде сринат.
Гордостта нави пружината на този сърцат защитник на Френската революция.
Той вдигна отново глава и рече:
— Господин абат, колкото и да съм покорен на бившия си учител, не мога да отмина без коментар тези оскърбителни думи.
— А, значи и ще коментираш? — присмя се абатът, надявайки се с иронията си да извади Питу от равновесие.
— Да, господин абат, ще коментирам и ще видите, че коментарът ми е справедлив — продължи Питу. — Вие ме наричате предател, понеже отказахте да ми дадете доброволно това оръжие, което ви поисках с маслинова клонка в ръка и което днес изтръгвам от вас посредством заповед на правителството. Е, добре, господин абат! Предпочитам да изглежда, че съм погазил признателността, отколкото да помогна заедно с вас на контрареволюцията. Да живее родината! На оръжие! На оръжие!
В това време кметът направи на Питу същия знак, който бе направил на абата, добавяйки:
— Ах! Много добре! Много добре!
Наистина тази реч имаше поразяващи последици за Фортие и наелектризира присъстващите.
Кметът изчезна, давайки знак на помощника си да остане.
Помощникът също гореше от желание да се измъкне, ала отсъствието на двете главни длъжностни лица в града със сигурност би се забелязало.
Така че той последва заедно със секретаря жандармите, които тръгнаха подир тримата национални гвардейци към музея на абат Фортие, музей, чиито тайни Питу познаваше, бидейки откърмен в този сарай425.
Себастиен скочи като млад лъв и се втурна по стъпките на патриотите.
Другите деца гледаха смаяно.
Колкото до абата, след като отвори вратата на своя музей, той се строполи на първия попаднал му стол, полумъртъв от гняв и срам.
Веднъж влезли в музея, двамата придружители на Питу понечиха да разграбят всичко, но честната плахост на командира отново се намеси.
Понеже подоопечните му гвардейци бяха трийсет и трима, нареди да бъдат изнесени трийсет и три пушки.
И понеже евентуално би могло да се наложи да стреля с пушка, а при подобни обстоятелства Питу не смяташе да остава по-назад, той взе за себе си една, трийсет и четвъртата, истинска офицерска пушка, по- къса и по-лека от останалите, която въпреки калибъра си можеше еднакво сполучливо да изпрати оловото си по някой питомен или див заек, както и куршум по някой мним патриот или истински прусак.
Освен това си избра една права сабя, като тази на господин Дьо Лафайет, вероятно принадлежала на герой от Фонтьоноа или Филипсбург, която окачи на колана си.
Двамата му другари грабнаха всеки по една дузина пушки и дори не се огънаха под такава огромна тежест, толкова опияняваща бе радостта им.
Питу нарами останалите.
Минаха през парка, за да не прекосяват Виле-Котре и да избегнат скандала.
Впрочем това беше и по-краткият път.
Пък и предимството му бе, че отнемаше на тримата офицери всяка възможност да се срещнат с привърженици на идея, противоположна на тяхната. Питу не се страхуваше от сблъсък, а и пушката, която си бе избрал, свидетелстваше за смелостта му. Само че бе станал разсъдлив и откакто разсъждаваше, беше забелязал, че ако една пушка е полезна за зашитата на един човек, десет не са.
Нашите трима герои, натоварени с тези плячкосани трофеи, пресякоха парка тичешком и стигнаха до една поляна, където трябваше да спрат, останали без сила, облени в пот; най-накрая, смазани от сладка и славна умора, те отнесоха у Питу скъпоценното имущество, което родината им бе поверила, може би малко слепешката.
Същата вечер се състоя събрание на националната гвардия и командирът Питу връчи по една пушка на всеки войник, казвайки, както спартанските майки са казвали на своите синове, сочейки щита:
— С него или върху него.
Тогава в това малко общество, преобразено от гения на Питу, настъпи такъв кипеж, че то наподоби мравуняк в ден на земетресение.
Радостта от притежаването на пушка у тези хора, във висша степен бракониери, на които вечното потисничество на горските стражари беше вдъхнало стръв към лова, бе толкова голяма, че за тях Питу изглеждаше като бог на земята.
Забравиха дългите му крака, дългите му ръце, едрите му колене и глава, забравиха най-сетне гротескното му минало и той се превърна и остана дух покровител на областта през цялото време, докато русият Феб правеше посещението си на красивата Амфитрита426.
Следващият ден бе посветен от ентусиастите на това, да овладяват, поправят и лъскат пушките си като познавачи по инстинкт: едни, доволни, ако подсипът беше добър, други, чудейки се как да коригират неравенството в жребия, ако им се бе паднало по-нискокачествено оръжие.
В това време Питу, оттеглил се в стаята си, като великия Агамемнон в своята шатра, мислеше427, докато останалите лъскаха, блъскаше си главата, докато хората му си деряха ръцете.
За какво мислеше Питу, ще попита читателят, симпатизиращ на този раждащ се гений.
Питу, станал пастир на народа, мислеше за кухата суетност на величията в този свят.
Действително наближаваше моментът, когато от цялото това построение, издигнато с не малко труд, нямаше да остане и помен.
Пушките бяха раздадени предната вечер. Денят бе използван, за да бъдат приведени в изправност. На следващия ден трябваше да покаже на своите войници как се стреля, а той не знаеше и първата команда за зареждане в дванайсет такта.
Питу винаги бе зареждал пушката си, без да отброява тактове и както бе могъл.
Колкото до маневрите, там нещата бяха още по-зле.
Та какъв щеше да е този командир на национална гвардия, който нямаше понятие как се прави зареждане в дванайсет такта и не умееше да ръководи маневри?
Пишещият тези редове познаваше само един: истината е, че той бе земляк на нашия герой.
Така че, обхванал глава с две ръце, със замъглен поглед и неподвижно тяло, Питу мислеше.
Нито Цезар в храсталаците на дивата Галия, нито Ханибал, изгубен в заснежените Алпи, нито Колумб, заблуден в непознатия океан, никой от тези знаменити люде не е разсъждавал по-патетично пред лицето на неизвестното и не е посвещавал по-настойчиво мисълта си на
— О! — промълви той. — Времето върви, утрешният ден наближава и ще блесне с цялата си сила какво нищожество съм. Утре победоносният военачалник, който превзе Бастилията, ще бъде третиран като глупак от цялото събрание на арамонците, както е бил… вече не знам кой, от събранията на гърците.
Утре ще ме освиркат!… След като днес съм триумфатор?
Това няма да го бъде. Не бива да го допускам. Катрин ще узнае и ще бъда опозорен.
Питу пое дълбоко дъх.
— Какво може да ме измъкне от положението? — запита се. — Дързостта? Не, не. Дързостта трае една минута, а командата по пруски маниер — цели дванайсет такта.
Каква странна идея, да се обучават французи по пруски маниер?
Ами ако заявя, че съм твърде добър патриот, за да уча французи по пруски образец, и че ще измисля по-национален вариант?
Не, ще се объркам.
