Това бе странната личност, към която Питу се беше запътил посред нощ, когато му хрумна знаменитата идея как да се измъкне от убийственото затруднение.
Ала за да се срещне с дядо Клуис, му бе необходима изобретателност.
Подобно на стария пастир на стадата на Нептун431 Клуис не се оставяше да го хванат току така. Той отлично различаваше дотегливия безделник от състоятелния безделник и след като се отнасяше със значително презрение към втората порода досадници, съдете сами за свирепостта, с която пропъждаше първата.
Клуис си бе легнал върху леглото от метличини, прекрасно и дъхаво легло, което му даваше гората през месец септември и което се нуждаеше от подмяна чак на следващия септември.
Бе около единайсет часът вечерта, времето беше ясно и хладно.
За да се стигне до колибата, трябваше да се преодолеят такива гъсти клони или непроходими къпинаци, че шумът неизменно известяваше на отшелника за посетителя.
Питу предизвика четири пъти повече шум от обичайното. Дядо Клуис повдигна глава, тъй като изобщо не спеше.
Този ден бе в яростно настроение. Беше му се случило тежко произшествие, което го правеше недостъпен за по-възпитаните му съселяни.
Произшествието бе действително ужасно. Пушката, служила му пет години с куршуми и трийсет и пет със сачми, се беше пръснала, докато стреляше по един питомен заек.
За първи път от трийсет и пет години не бе улучил.
Но това, че заекът бе останал здрав и читав, съвсем не беше най-страшната неприятност за дядо Клуис. Два пръста на лявата му ръка бяха разкъсани от експлозията. Той ги бе оправил с помощта на сдъвкани треви и връвчици, ала не бе могъл да поправи пушката.
За да си набави друга обаче, налагаше му се да бръкне в съкровището си и освен това, каквото и да трябваше да пожертва, дори и прекомерната сума от две луи, кой би могъл да каже дали новата щеше да убива като тази, която се бе пръснала така злополучно?
Както се вижда, Питу пристигаше в лош момент.
В мига, когато сложи ръка на резето на вратата, дядо Клуис изръмжа толкова страховито, че командирът на гражданските гвардейци на Арамон бе принуден да отстъпи.
Това вълк ли беше, или пък дива свиня родилка, престорила се на дядо Клуис?
Питу, който бе чел „Червената шапчица“, се поколеба да влезе.
— Ей! Дядо Клуис — извика той.
— Какво? — обади се мизантропът.
Питу се успокои, беше познал гласа на достолепния отшелник.
— Хубаво, вие сте — отдъхна си момъкът.
Сетне, пристъпвайки във вътрешността на колибата и покланяйки се ниско на нейния собственик, додаде любезно:
— Добър вечер, дядо Клуис.
— Кой е там? — попита раненият.
— Аз.
— Кой си ти?
— Аз, Питу.
— Кой Питу?
— Аз, Анж Питу от Арамон, познахте ли ме?
— Е, и какво от това, като сте Анж Питу от Арамон!
— Охо! Дядо Клуис не е в настроение. Не съм улучил сгоден момент — рече меко Питу.
— Имате право, не сте улучили.
— Какво да сторя тогава?
— Ами най-доброто, което можете да сторите, е да си отидете.
— Хайде де! Без да поговорим?
— За какво да говорим?
— За една услуга, която бихте могли да ми направите, дядо Клуис.
— Не правя услуги срещу нищо.
— Аз пък плащам на онези, които ми ги правят.
— Възможно е. Но аз вече не мога да правя услуги.
— Как така?
— Вече не убивам.
— Как така не убивате? Вие, който убивахте с всеки изстрел! Това е абсурдно, дядо Клуис.
— Вървете си, казвам ви.
— Моят мил дядо Клуис.
— Досаждате ми.
— Изслушайте ме и няма да се разкайвате.
— Хайде тогава, без много приказки… какво искате?
— Вие сте стар войник, нали?
— Е, и?
— Е, добре, дядо Клуис! Искам…
— Свършвай, смешнико!
— Искам да ме научите на военно изкуство.
— Да не сте мръднали?
— Не, напротив, с ума съм си. Научете ме, дядо Клуис, за цената ще се спогодим.
— А, това животно май наистина е полудяло — каза грубо старият войник, надигайки се на леглото от сухи метличини.
— Дядо Клуис, моля ви, научете ме на командата в дванайсет такта, както се изпълнява в армията, и искайте от мен каквото пожелаете.
Старецът се изправи на едно коляно и като впери хищнически поглед в Питу, попита:
— Каквото пожелая?
— Да.
— Това, което желая, е една пушка.
— А! Колко добре се получава — възкликна Питу, — имам цели трийсет и четири.
— Имаш трийсет и четири пушки, ти?
— И тъкмо трийсет и четвъртата, която отделих за себе си, ще ви свърши чудесна работа. Това е отлична пушка на сержант със златен кралски герб на приклада.
— И как се снабди с нея? Не си я откраднал, надявам се?
Питу му разказа историята си разпалено, откровено и честно.
— Хубаво! — кимна старият горски пазач. — Разбирам. Много искам да те науча военни умения, но ме болят пръстите.
И на свой ред разказа на Питу за сполетялата го беда.
— Е! — рече му момъкът. — Не мислете повече за пушката си, тя е заменена. Проклятие! Само пръстите ви… то не е като с пушките, нямам трийсет и четири.
— О! Колкото до пръстите, това е нищо работа и щом ми обещаваш, че утре пушката ще бъде тук, хайде.
И той стана начаса.
Луната разливаше потоци от бяло сияние върху поляната пред колибата.
Питу и дядо Клуис излязоха.
Който и да бе видял насред тази пустош двете черни сенки да жестикулират в сивкавата мъгла, би бил обзет от тайнствен ужас.
Дядо Клуис взе остатъка от пушката си и въздишайки, го показа на Питу. Най-напред го научи на военна стойка и начин на носене на оръжието.
Впрочем любопитно беше това внезапно изправяне на този едър старец, винаги прегърбен поради навика да се провира през гъсталаците, който, оживен от спомена за казармата и възбудата на военното
