Видях веднъж маймуна на панаира във Виле-Котре. Тя правеше военни упражнения, но вероятно ги правеше като маймуна, сиреч неправилно.
— А! — извика той изведнъж. — Идея!
И отваряйки пергела на дългите си нозе, понечи да хукне на мига, когато една мисъл го възпря.
— Изчезването ми ще ги учуди — рече си. — Трябва да предупредя моите хора.
Тогава, отваряйки вратата, повика Клод и Дезире и им каза следното:
— Обявете военните упражнения за вдругиден.
— Ама защо не за утре? — попитаха двамата нисши офицери.
— Защото сте уморени, вие и сержантът — отвърна Питу. — А преди да обуча войниците, искам най- напред да обуча началниците. И освен това, свикнете, моля ви — добави със строг глас, — винаги да ми се подчинявате по служба, без да правите забележки.
Подчинените сведоха глави.
— Това е добре — кимна Питу. — Значи упражненията ще започнат вдругиден, в четири часа сутринта.
Офицерите се поклониха, излязоха и понеже бе девет вечерта, отидоха да си легнат.
Питу ги изчака да тръгнат. Щом завиха зад ъгъла, той се устреми в противоположната посока и за пет минути стигна до най-мрачната и гъста част на гората.
Да видим каква бе спасителната идея на командира.
67.
Дядо Клуис и Клуисовият камък, или как Питу стана тактик и доби благороден вид
Питу тича така близо половин час, навлизайки все по-навътре, в най-дълбоките дебри на гората.
Там, между високите тривековни дървета, залепена до грамадна скала сред страховити къпинаци, се гушеше колиба, правена преди трийсет и пет или четирийсет години, в която живееше една личност, съумяла в интерес на самата себе си да се заобиколи с известна тайнственост.
В тази колиба, наполовина вкопана в земята, оплетена отвън с клони и неодялани дъски, въздух и светлина проникваха само през една дупка в покрива.
Тази колиба, много приличаща на обиталищата на скитниците, понякога се издаваше чрез синкавия дим, излизащ от върха й.
Иначе никой, освен горските, ловците, бракониерите и селяните от околността, не би се досетил, че служи за жилище на един човек.
И при все това от четирийсет години насам тук живееше стар пенсиониран горски пазач, на когото херцог Д’Орлеан, бащата на Луи-Филип, бе дал разрешение да остане в гората и всеки ден да застрелва по един див или питомен заек.
Пернатият и едрият дивеч не бяха включени в позволението.
По времето, за което разказваме, човечецът бе изпълнил шейсет и девет години; най-напред се бе наричал чисто и просто Клуис, после, с напредването на възрастта, беше станал дядо Клуис.
На негово име бе кръстена грамадната скала, до която бе опряна колибата му.
Викаха й Клуисовия камък429.
Той бил ранен при Фонтьоноа и вследствие на това се наложило да отрежат крака му. Ето защо, пенсиониран рано, беше получил от херцог Д’Орлеан привилегиите, за които току-що споменахме.
Клуис никога не ходеше в градовете, само веднъж годишно отиваше във Виле-Котре, за да си купи 365 заряда олово и барут, или 366 във високосните години.
В този ден отнасяше при господин Корню, шапкаря от улица „Соасон“, 365 или 366 кожи, половината от питомни, половината от диви зайци, за които търговецът му даваше 75 ливри.
Когато казваме 365 кожи в обикновените и 366 във високосните години, ние не лъжем, защото дядо Клуис, имащ право на един изстрел на ден, се бе научил да убива по един див или питомен заек с всеки изстрел.
И понеже не даваше нито изстрел повече или по-малко от разрешените му 365 в обикновените и 366 във високосните години, той убиваше точно 183 диви и 182 питомни заека в обикновените и 183 диви и 183 питомни заека във високосните години.
От месото на животните преживяваше, било като го ядеше, било като го продаваше.
С кожите, както посочихме, си купуваше барута и оловото и трупаше капитал.
Освен това веднъж годишно дядо Клуис се отдаваше на малка спекулация.
На скалата, до която бе опряна колибата му, имаше едно място, наклонено като покрив. То беше най- много осемнайсет стъпки в най-широката си част. Предмет, поставен в горния край, се смъкваше леко до долу.
Дядо Клуис кротко разгласи из съседните села с посредничеството на добрите жени, идващи да купуват неговите диви или питомни зайци, че девойките, които в деня на свети Луи се плъзнат три пъти по камъка, ще се омъжат още същата година.
Първата година дойдоха много девойки, ала нито една не посмя да се спусне.
Следващата се осмелиха три — две се омъжиха съвсем наскоро; колкото до третата, дядо Клуис заяви дръзко, че ако е останала без съпруг, то е, защото не се е плъзгала с вяра като посестримите си.
На другата година всички девойки от околността се стекоха и се пързаляха.
Дядо Клуис подметна, че не ще има достатъчно момци за толкова девойки, но че все пак една трета — естествено, най-вярващите — ще се венчаят.
Голям брой от тях действително се задомиха. От този момент насетне женитбената репутация на Клуисовия камък се утвърди и денят на свети Луи стана двоен празник, честван и в града, и в гората.
Тогава дядо Клуис предяви претенции за една привилегия. Понеже не можеше да се спускат, без да ядат и да пият, той поиска монопола за продажба на ядене и пиене на пързалящите се момци и девойки на този ден, 25 август, тъй като младежите бяха успели да убедят девойките, че за да подейства непременно скритата сила на скалата, трябва да се пързалят заедно и най-вече едновременно.
От трийсет и пет години Клуис живееше по този начин. В областта се отнасяха към него както арабите към дервишите. Беше се превърнал в легенда.
Ала онова, което особено занимаваше ловците и караше горските стражари да беснеят от завист, беше, че без всякакво съмнение дядо Клуис не даваше повече от 365 изстрела годишно и с тези 365 изстрела убиваше 183 диви и 182 питомни заека.
Неведнъж сеньори от Париж, поканени от херцог Д’Орлеан да прекарат няколко дни в замъка и чували да се разказва историята на дядо Клуис, бяха идвали да пуснат, според щедростта си, по едно луи или едно екю в едрата му длан и бяха опитвали да научат чудатата тайна на човека, който убива 365 пъти с 365 изстрела.
Дядо Клуис не можеше да им предложи друго обяснение, освен че в армията с всеки куршум, изстрелян от същата пушка, е имал навика да убива по един човек. После открил, че това, което сторвал с куршум на човек, е още по-лесно да го направи със сачми на питомен или див заек.
И той се обръщаше към онези, които се подсмиваха, като го чуваха да приказва така:
— Защо стреляте, щом не сте сигурни, че ще улучите?
Думи, достойни да бъдат изречени от господин Дьо ла Палис430, предвид непогрешимостта му като стрелец.
— Но — питаха го — защо господин херцогът Д’Орлеан-баща, който изобщо не бе скъперник, не ви е разрешил повече от един изстрел на ден?
— Защото би било много, а той ме познаваше добре.
Особеността на това зрелище и оригиналността на тази теория донасяха средно годишно десетина луи на стария отшелник.
И понеже печелеше достатъчно от своите заешки кожи и от деня на празника, който сам бе учредил, а харчеше само за чифт гети или по-скоро за една гета на всеки пет и за една дреха на всеки десет години, дядо Клуис съвсем не бе нещастен.
Тъкмо напротив, носеше се мълва, че има скътани пари и че онзи, който го наследи, няма да съжалява.
