l:href='#note_1-421' type='note'>421; във възрастта, когато всяко влияние, което ги докосне, оставя своя отпечатък, Себастиен вече бе мъж по решителност и непоколебимост на мисълта.
Беше ли това наследство от една аристократична натура, която презираше до погнуса плебея?
Или пък беше наистина аристократизмът на плебея, доведен у Жилбер до стоицизъм?
Абат Фортие изобщо не бе в състояние да вникне в подобна загадка; той познаваше доктора като малко екзалтиран патриот; стремеше се с оздравителната непосредственост на духовниците да премоделира сина му за благото на краля и Бога.
Себастиен обаче, макар да изглеждаше много съсредоточен, не слушаше съветите му; мислеше си за неясните видения, които от известно време бяха започнали отново да го връхлитат под големите дървета на парка на Виле-Котре, когато абат Фортие водеше учениците си към Клуисовия камък или кулата „Омон“, за онези халюцинации, съставляващи неговия втори живот, един измамлив живот на поетично блаженство, редом с вялата проза на учението му в колежа.
Изведнъж портата откъм улица „Соасон“, блъсната със сила, се отвори и пропусна група хора.
Това бяха най-напред кметът на Виле-Котре, помощникът му и секретарят на кметството.
Зад тях се виждаха две жандармерийски шапки, а зад шапките стърчаха пет-шест любопитни глави.
Обезпокоен, абатът тръгна право към кмета.
— Какво всъщност има, господин Лонпре? — взря се в него той.
— Господин абат — отвърна важно кметът, — запознахте ли се с новата разпоредба на военното министерство?
— Не, господин кмете.
— Направете си труда да го сторите.
Абатът взе писмото и го прочете.
Целият побледня.
— Е, какво? — попита той притеснено.
— Господин абат, тези господа от националната гвардия в Арамон са тук и чакат да им предадете оръжието. — Фортие подскочи, сякаш се готвеше да разкъса господата от националната гвардия.
Тогава, преценявайки, че е дошъл моментът да се появи, Питу се приближи, следван от лейтенанта и сержанта си.
— Ето ги — каза кметът.
Лицето на абата от бледо стана червено.
— Тези смешници! — изкрещя той. — Тези нехранимайковци!
Кметът бе простодушен човек, още нямаше определена политическа позиция; гледаше и вълкът да е сит, и агнето да е цяло; не искаше да се смразява нито с Бога, нито с националната гвардия.
Епитетите на абат Фортие извикаха у него силен смях, с който овладя положението.
— Чувате ли как господин абатът се отнася към националната гвардия от Арамон — рече той на Питу и двамата му офицери.
— То е, защото господин абатът Фортие ни е виждал като деца и все още ни мисли за деца — поясни Питу с благата си кротост.
— Но тези деца са станали мъже — обади се глухо Манике, протягайки към абата осакатената си длан.
— И тези мъже са змии! — кресна Фортие, извън себе си от гняв.
— Но змии, които хапят, ако някой ги нарани — намеси се на свой ред сержант Клод.
В тези заплахи кметът предугади бъдещата революция.
Абатът съзря мъченичеството си.
— Какво се иска от мен в края на краищата? — извика той.
— Една част от оръжието, което имате тук — каза кметът, стараейки се да внесе дух на помирение.
— Това оръжие не е мое — отвърна абатът.
— А чие е?
— На монсеньор херцог Д’Орлеан.
— Съгласен съм, господин абат — кимна Питу, — ала това не пречи.
— Как така не пречи? — възнегодува абатът.
— Ами така, и ние сме дошли да поискаме това оръжие.
— Ще пиша на монсеньор херцога — заяви величествено Фортие.
— Господин абатът забравя — изрече кметът полугласно, — че това е напразно отлагане. Ако попитате монсеньор, ще ви отговори, че трябва да дадете на патриотите не само пушките на неговите неприятели, англичаните, но и оръдията на неговия предтеча Луи XIV.
Тази истина болезнено порази абата.
Той прошепна:
—
— Да, господин абат — каза Питу, — това е вярно. Ала само с вашите политически врагове. Защото ние мразим във вас единствено лошия патриот.
— Глупак! — изкрещя абат Фортие в порив на възбуда, която го дари с известно красноречие. — Абсурден и опасен глупак! Кой от нас двамата е добрият патриот — аз, който искам да запазя оръжието за мира на отечеството, или ти, който го искаш за раздор и гражданска война? Кой е добрият син — аз, който държа маслиновата клонка, за да почитам нашата обща майка, или ти, който търсиш желязо, за да разкъсаш гръдта й?
Кметът се обърна, за да скрие вълнението си, и обръщайки се, направи таен знак на абата, сякаш казваше: „Много добре!“
Помощникът му ровеше в цветята с бастуна си.
Питу изпадна в затруднение.
Виждайки това, двамата му подчинени смръщиха вежди.
Единствен Себастиен, дете-спартанец, остана невъзмутим.
Той се приближи до Питу и пошушна:
— Ама за какво всъщност става въпрос?
Питу му обясни накратко.
— Заповедта подписана ли е? — попита момчето.
— От министъра и от генерал Лафайет, и е написана с почерка на баща ти.
— Тогава — гордо отвърна детето — защо се колебаят да й се подчинят?
И в разширените му зеници, в потръпващите ноздри, в строгостта на челото се разкри неумолимият властен дух на двете породи, които го бяха създали.
Абатът чу думите, които излизаха от устата на това дете; той потрепери и сведе глава.
— Три поколения врагове срещу нас! — промълви.
— Хайде, господин абат — подкани го кметът, — трябва да склоните!
Фортие направи една крачка, опипвайки ключовете, които носеше на колана си, остатък от монашески навик.
— Не! Хиляди пъти не! — извика той. — Това не е моя собственост и ще изчакам заповед от своя господар.
— Ах, господин абат! — възкликна кметът, който не можа да сдържи неодобрението си.
— Това е бунт — обърна се Себастиен към духовника. — Внимавайте, драги господине!
—
— Хайде, хайде, господин абат — каза Питу, — не се тревожете. Оръжията ви ще бъдат в добри ръце за доброто на родината.
— Млъкни, Юда! — процеди Фортие. — След като предаде стария си учител, защо да не предадеш и отечеството си?
Смазан от съвестта си, Питу сведе чело. Онова, което бе сторил, не беше присъщо на благородно сърце,
