ядосан, ядосан, задето всичко върви толкова зле.
— Разбирам — рече Питу. — А ковчежето?
— Вярно! Вярно, Питу! Тази дяволица политиката винаги ме отвежда по-далеч, отколкото искам да стигна. Да, ковчежето на първо място. Имаш право, Питу. След като се видя с доктор Жилбер, тогава ще се върнем към политиката! Това е едно свещено задължение.
— Няма нищо по-свещено от свещените задължения — отбеляза Питу.
— Ами да вървим в колежа „Луи льо Гран“, където се намира Себастиен Жилбер — каза Бийо.
— Да вървим — съгласи се Питу, въздъхвайки, защото трябваше да напусне едно меко тревно легло, с което бе свикнал. Освен това, въпреки страшната превъзбуда от вечерта, сънят, постоянен гост на чистите съвести и уморените слабини, опиваше със своите макове добродетелния и смазан Анж Питу.
Бийо бе вече скочил на крака, а момъкът едва се надигаше, когато удари единайсет и половина.
— Но както ми се струва, в единайсет и половина колежът „Луи льо Гран“ ще е затворен — каза Бийо.
— О! Със сигурност — отвърна Питу.
— Пък и през нощта можем да попаднем на някоя засада. Като че ли виждам лагерни огньове при Пале дьо Жюстис. Ще ме арестуват или ще ме убият. Имаш право, Питу, не трябва да ме арестуват, не трябва да ме убиват.
Това бе третият път от сутринта, в който арендаторът изричаше тези две ласкателни за човешката гордост слова: „Имаш право.“
Питу реши, че най-доброто, което е в състояние да направи, е да повтори думите на Бийо.
— Имате право — повтори той, лягайки на тревата. — Не трябва да ви убиват, скъпи господин Бийо.
И краят на изречението замря в гърлото му.
Бийо не забеляза това.
— Имам идея — поде той.
— Ах! — измрънка насън Питу.
— Чуй ме, имам идея. Въпреки всички предпазни мерки, които вземам, аз може да бъда убит, убит отблизо или поразен отдалеч, поразен смъртоносно и да умра внезапно. Ако стане така, искам да знаеш онова, което трябва да кажеш вместо мен на доктор Жилбер. Не бъди като ням, Питу.
Питу не чуваше и вследствие на това не отговори.
— Ако бъда смъртно ранен и не успея да изпълня задачата си, ти ще отидеш вместо мен да намериш доктор Жилбер и ще му кажеш… чуваш ли добре, Питу? — попита арендаторът, навеждайки се към момъка. — И ще му кажеш… Но той хърка, нещастникът!
Цялото въодушевление на Бийо се изпари при вида на спящия Питу.
— Прочее да спим — рече той.
И се просна до спътника си, без много да мърмори. Защото, колкото и да бе свикнал с умората, препускането през деня и събитията от вечерта нямаше как да не окажат приспивно влияние и върху него.
Денят се сипна след три часа сън или по-скоро вцепенение.
Когато отвориха отново очи, Париж не бе изгубил нищо от дивия си лик, който бяха видели предната вечер, само дето имаше повече войници и народ навсякъде.
Народ, който се бе въоръжил с пики, направени набързо, с пушки, с които мнозина не умееха да си служат, с великолепни оръжия от друга епоха, на които носещите ги се радваха заради орнаментите от злато, слонова кост и седеф, без да отбират от механизма им и начина на употреба.
Веднага след оттеглянето на войниците бяха разграбили склада за мебели.
И народът търкаляше към Кметството две малки оръдия.
Камбаните на Нотр Дам, на Кметството, във всички енории биеха тревога. Виждаха се да излизат — изобщо не се знаеше откъде, сякаш изпод паважа — легиони от мъже и жени, бледи, изпосталели, голи, които предния ден бяха викали: „Хляб!“, а днес крещяха: „Оръжие!“
Нямаше нищо по-злокобно от тези орляци от привидения, които от един или два месеца пристигаха от провинцията, безмълвно преминаващи през бариерите и настаняващи се в Париж, самият той изгладнял123, като арабски вампири в някое гробище.
В този ден цяла Франция, представена в Париж от гладни хора от всички краища, викаше към своя крал: „Дайте ни свобода!“, а към своя Бог: „Наситете ни!“
Пробудил се пръв, Бийо разтърси Питу и двамата се отправиха към колежа „Луи льо Гран“, като се озъртаха наоколо и потръпваха, ужасени от тези окървавени окаяници.
С напредването си към онова, което днес наричаме Латински квартал, колкото повече се изкачваха по улица „Ла Арп“, приближавайки се към улица „Сен Жак“, накъдето се бяха упътили, те виждаха, както във времената на Фрондата124 да се издигат барикади. Жени и деца пренасяха по горните етажи на къщите огромни книги, тежки мебели и ценни мраморни предмети, предназначени да смажат чуждите войници, в случай че дръзнеха да навлязат в криволичещите и тесни улички на стария Париж.
Тук и там Бийо забелязваше по един-двама френски гвардейци в центъра на насъбрали се групи, които самите войници организираха и с невероятна бързина обучаваха в боравенето с пушка, упражнение, което жените и децата наблюдаваха с любопитство и желание и те да овладеят.
Бийо и Питу намериха колежа „Луи льо Гран“ въстанал; разбунтувалите се ученици бяха изгонили учителите си. В момента, в който арендаторът и неговият спътник стигнаха до решетестата врата, учениците я обсаждаха със заплахи, на които слисаният директор отговаряше с ридания.
Бийо обходи с поглед това разбушувано ято и в миг прокънтя гръмкият му глас:
— Кой от вас се нарича Себастиен Жилбер?
— Аз — отвърна петнайсетгодишен момък с почти женствена красота, който с помощта на трима- четирима свои другари влачеше една стълба, за да се изкатери по зида, виждайки, че не може да мине през вратата.
— Приближете се насам, дете мое.
— Какво искате от мен, господине? — попита Себастиен.
— Да не би да искате да го отведете? — викна директорът, изплашен от вида на двамата въоръжени мъже, единият от които — онзи, който се бе обърнал към младия Жилбер, — беше изцапан с кръв.
Момчето от своя страна гледаше с учудване тези двама мъже и се мъчеше, ала без полза, да разпознае млечния си брат Питу, прекомерно порасъл, откакто се бяха разделили, и напълно неузнаваем с войнското снаряжение, което бе нарамил.
— Да го отведа! — сбърчи чело Бийо. — Да отведа сина на господин Жилбер! Да го закарам в тази олелия и да го изложа на някой мръсен удар! О, Бога ми, не!
— Виждате ли, Себастиен — поде директорът, — виждате ли, побесняло момче, че дори приятелите ви не ви искат. Защото в края на краищата тези господа изглеждат ваши приятели. Хайде, господа, хайде, млади ученици, хайде, деца — повтаряше бедният директор, — подчинете ми се. Подчинете ми се, заповядвам ви. Подчинете ми се, умолявам ви!
—
— Господине — изрече младият Жилбер с твърдост, необичайна за дете на неговата възраст, — задръжте другарите ми, ако смятате, че това е за добро, но аз, чувате ли ме, аз искам да изляза.
И се устреми рязко към вратата. Учителят го хвана за ръката.
Ала той, разтърсвайки хубавите си кестеняви коси върху бледото чело, каза:
— Господине, внимавайте какво правите! Аз не съм в положението на другите. Баща ми беше арестуван и затворен. Баща ми е във властта на тираните!
— Във властта на тираните? — изкрещя Бийо. — Говори, дете мое, какво значи това?
— Да! Да! — викнаха децата. — Себастиен има право. Арестуваха баща му и понеже народът отвори затворите, той иска да отворят и затвора на баща му.
— Охо! — процеди арендаторът, разклащайки вратата с херкулесовските си ръце. — Арестували са
