доктор Жилбер. Гадове! Тази малка Катрин май ще излезе права!
— Да, господине — продължи малкият Жилбер, — арестуваха го моя баща, ето защо искам да бягам, да взема една пушка и да се бия, за да избавя баща си.
И думите му бяха придружени от сто разярени гласа във всички тоналности:
— Оръжие! Оръжие! Нека ни дадат оръжие!
При тези викове тълпата, която се бе струпала на улицата, въодушевена от героичен плам, се втурна към вратата, за да даде свобода на колежаните.
Директорът се хвърли на колене между учениците и нашествениците и протегна умолително ръце през решетките на вратата.
— О, приятели мои! Приятели мои! — зовеше той. — Пощадете тези деца!
— Да ги пощадим! — каза един френски гвардеец. — Та това са хубави момчета, които ще бъдат бойци като ангели.
— Приятели мои! Приятели мои! Тези деца са ми поверени от техните родители. Аз отговарям за тях. Родителите им разчитат на мен. Аз им дължа живота си! В името на небето, не отвеждайте тези деца!
Дюдюкания, идещи от дъното на улицата, сиреч от последните редици на тълпата, посрещнаха жалните му молби.
В миг Бийо изскочи напред, опълчвайки се срещу гвардейците, срещу множеството и срещу самите ученици:
— Той има право, това е един свещен залог. Нека мъжете се бият, нека бъдат убивани, Бога ми! Ала децата нека живеят, за бъдещето трябва семе.
Неодобрителен ропот последва тези думи.
— Кой мърмори? — извика Бийо. — Със сигурност не е някой баща. Аз, който ви говоря, видях вчера в ръцете ми да умират двама души. Това е тяхната кръв по ризата ми. Гледайте!
И показа окървавените си дрехи с величествен жест, който наелектризира събралите се.
— Вчера — продължи Бийо — се бих при Пале Роаял и при Тюйлери. И това момче също се би, но това момче няма нито баща, нито майка. Впрочем той е почти мъж.
И посочи Питу, който се поизпъчи.
— Днес — добави Бийо — пак ще се бия, нека обаче никой не казва: „Парижаните не можаха да се справят с чуждите войници, та повикаха децата на помощ.“
— Да! Да! — гръмнаха от всички страни женски и войнишки гласове. — Право говори. Деца, прибирайте се! Прибирайте се!
— О! Благодаря, благодаря, господине — промълви директорът, опитвайки се да хване ръцете на Бийо през решетките на вратата.
— И най-вече пазете добре Себастиен — отвърна арендаторът.
— Мен! Да ме пазят! Уверявам ви, че няма да ме опазят! — извика момъкът, побелял от гняв, бурно съпротивлявайки се на училищните прислужници, които го теглеха навътре.
— Пуснете ме да вляза — рече Бийо, — наемам се да го успокоя.
Тълпата направи път. Арендаторът дръпна Анж Питу и двамата проникнаха в двора на колежа.
Сега трима-четирима гвардейци и дузина войници стояха при вратата и преграждаха пътя на младите бунтовници.
Бийо отиде право при Себастиен и като взе в големите си мазолести длани белите и нежни ръце на момчето, каза:
— Себастиен, познавате ли ме?
— Не.
— Аз съм чичо Бийо, арендатор на вашия баща.
— Познах ви, господине.
— А онзи момък там — додаде Бийо, показвайки спътника си, — познаваш ли го?
— Анж Питу — отговори момчето.
— Да, Себастиен, аз съм, аз съм.
И Питу се хвърли, плачейки от радост, на врата на своя млечен брат126 и училищен другар.
— Е, и? — попита Себастиен, без да се въодушеви. — После какво?
— После ли?… Ако са ти отнели твоя баща, аз ще ти го върна, чуваш ли?
— Вие?
— Да, аз! И всички онези, които са с мен. По дяволите! Вчера си попремерихме силите с австрийците и видяхме паласките им127.
— Доказателството е, че аз имам една — вметна Питу.
— Нали ще освободим баща му? — обърна се Бийо към тълпата.
— Да! Да! — ревнаха всички. — Ще го освободим.
Себастиен поклати глава.
— Баща ми е в Бастилията — произнесе той унило.
— Е, и какво? — стисна юмруци Бийо.
— Какво ли? Бастилията не може да се превземе — отвърна момчето.
— Тогава какво искаш да правиш, щом си убеден в това?
— Искам да отида на площада. Там ще се бият. Може би баща ми ще ме види през решетките на някой прозорец.
— Невъзможно.
— Невъзможно ли? И защо? Веднъж, като се разхождах с другари от колежа, зърнах главата на един затворник. Ако видя баща си, бих го разпознал и бих му извикал: „Бъди спокоен, добри ми татко. Обичам те!“
— А ако войниците от Бастилията те убият?
— Е, какво! Ще ме убият пред очите на баща ми.
— Да изпукат всички дяволи! Ти си лошо момче, Себастиен, да искаш да направиш така, че да те убият пред очите на баща ти! Да го накараш да умре от мъка в килията си, той, който освен тебе си няма никого другиго на света, той, който толкова те обича! Ти имаш зло сърце, Жилбер.
И арендаторът отблъсна момчето.
— Да, да, зло сърце! — изхълца Питу, обливайки се в сълзи.
Себастиен не отговори.
И докато той мечтаеше, потънал в мрачно мълчание, Бийо се възхищаваше на това бледо седефено лице, на огнения поглед, на тънката и иронична уста, на орловия нос и силната брадичка, които издаваха едновременно благородство по кръв и душевна извисеност.
— Казваш, че баща ти е в Бастилията? — рече най-накрая арендаторът.
— Да.
— И защо?
— Защото баща ми е приятел на Лафайет128 и Вашингтон. Защото баща ми се е сражавал с оръжие за независимостта на Америка и с перо за независимостта на Франция. Защото баща ми е известен и в двата свята като човек, който мрази тиранията. Защото прокле Бастилията, където другите страдат… И тогава го пратиха там.
— Кога стана това?
— Преди шест дни.
— И къде беше арестуван?
— В Хавър, където току-що бе слязъл от кораба.
— Ти как научи?
— Получих писмо от него.
— Изпратено от Хавър?
— Да.
— И в самия Хавър ли са го арестували?
— В Лилбон.
— Хайде, момче, не ми се цупи, разправи ми всички подробности, които знаеш. Кълна ти се, че или ще
