Анж Питу

оставя костите си на площада пред Бастилията, или ти ще видиш баща си отново.

Себастиен погледна арендатора и като видя, че говори искрено и със сърцето си, омекна.

— Е, добре! — рече той. — В Лилбон успял да напише с молив на една книга думите:

Себастиен, арестуват ме и ме отвеждат в Бастилията. Търпение. Надявай се и работи.

Лилбон, 7 юли 1789 г.

П.П. Арестуват ме заради свободата.

Имам един син в колежа „Луи льо Гран“ в Париж. В името на човечността умолявам онзи, който намери тази книга, да я предаде на сина ми. Той се казва Себастиен Жилбер.

— И после? — попита Бийо, задъхвайки се от вълнение.

— После сложил в тази книга една златна монета, завързал я с връв и я хвърлил през прозореца.

— И?…

— И градското кюре я намерило. Той избрал между енориашите си един як млад човек, комуто заръчал: „Остави дванайсет франка на семейството си, което няма хляб, а с останалите дванайсет иди да отнесеш тази книга в Париж на едно клето дете, чийто баща току-що е бил арестуван, защото твърде много обича народа.“ Младият мъж пристигна вчера по обяд. Ето как научих, че баща ми е бил задържан.

— Е — каза Бийо, — това би могло да ме направи малко по-благосклонен към кюретата. За нещастие не всички са като този. А къде е храбрият момък?

— Замина си снощи. Надяваше се да отнесе пет ливри на семейството си, освен дванайсетте, които бил оставил.

— Хубаво! Хубаво! — закима Бийо, плачейки от радост. — О, народе, в тебе има добрина, нали, Жилбер?

— Вече знаете всичко.

— Да.

— Бяхте ми обещали, че ако ви разкажа, ще ми върнете моя баща. Аз ви разказах, помислете за обещанието си.

— Казах ти, че или ще го спася, или ще ме убият. Сега ми покажи книгата — рече Бийо.

— Ето я. — И момчето извади от джоба си едно томче на „За обществения договор“129.

— Къде е написаното от баща ти?

Себастиен отгърна и посочи написаното от доктора. Арендаторът целуна буквите.

— Можеш да бъдеш спокоен — потупа го той. — Ще отида да потърся баща ти в Бастилията.

— Нещастнико! — намеси се директорът, хващайки Бийо за ръцете. — Как ще стигнете до един държавен затворник?

— Като превзема Бастилията, по дяволите!

Неколцина гвардейци избухнаха в смях. Миг по-късно подигравки се посипаха отвред.

— Ама какво толкова е тази Бастилия, моля ви се? — викна Бийо, а очите му мятаха гневни искри.

— Камъни — каза един войник.

— Желязо — каза друг.

— И огън — добави трети. — Внимавайте, храбрецо, може да се изгорите.

— Да! Да! Може да се изгорите — повтори с ужас тълпата.

— Ах, парижани! — ревна арендаторът. — Ах! Имате кирки, а се страхувате от камънаци! Имате олово, а се боите от желязо! Имате барут, а се плашите от огън! Парижки страхливци! Парижки подлеци! Машини за робство! Хиляди демони! Кой сърцат мъж ще дойде с мен и Питу, да превземем кралската Бастилия? Казвам се Бийо, арендатор от Ил дьо Франс. Напред!

Бийо бе стигнал върха на дързостта.

Тръпнеща и разпалена, тълпата около него се раздвижи, крещейки: „Към Бастилията! Към Бастилията!“

Себастиен понечи да се вкопчи в Бийо, ала той лекичко го отстрани.

— Момче, каква беше последната дума на баща ти? — попита благо.

— Работи! — отвърна Себастиен.

— Тогава работи тук. Ние отиваме да работим там. Само че нашата работа се нарича разрушаване и убиване.

Момъкът не отрони нито дума; той скри лице в дланите си, без дори да стисне пръстите на Анж Питу, който го прегърна, и се олюля в такива жестоки конвулсии, че се принудиха да го отнесат в лечебницата на колежа.

— Към Бастилията! — извика Бийо.

— Към Бастилията! — извика Питу.

— Към Бастилията! — поде тълпата.

И се устремиха към Бастилията.

13.Кралят е толкова добър, кралицата е толкова добра

Сега нека нашите читатели ни позволят да ги въведем в главните политически събития, които се случиха от времето, когато в нашето последно съчинение ние напуснахме френския двор.

Тези, които познават историята на тогавашната епоха, или пък онези, които историята чисто и просто стряска, могат да подминат тази глава — следващата е пряко продължение на предходната, а това, което се осмеляваме да изложим тук, е за ползване само от взискателните умове, които желаят да си дават сметка за всичко.

От една-две години нещо нечувано, непознато, нещо, идещо от миналото и отиващо към бъдещето, тътнеше във въздуха.

Това бе Революцията130.

Волтер се бе привдигнал за миг в агонията си и облакътен на смъртното си ложе, беше съзрял да проблясва дори в нощта, в която той потъваше, тази сияйна зора.

То бе, защото Революцията, подобно на Христос, чиито въжделения олицетворяваше, трябваше да съди живите и мъртвите.

Когато Ана Австрийска стана регент, отбелязва кардинал Дьо Рец131, на устата на всички беше само тази фраза: „Кралицата е толкова добра!“132

Веднъж лекарят на мадам Дьо Помпадур, Кене, който живееше при нея, вижда да влиза Луи XV: едно чувство извън почитанието го смущава до такава степен, че той се разтреперва и побледнява.

— Какво ви е? — пита го мадам Дю Осе.

— Това — отговаря Кене, — че всеки път, щом зърна краля, си казвам: „Ето един човек, който може да накара да ми отрежат главата!“

— О, няма опасност! — отвръща мадам Дю Осе. — Кралят е толкова добър!133

С тези две изречения: Кралят е толкова добър! Кралицата е толкова добра!, беше извършена Френската революция.

Когато Луи XV умря, Франция си отдъхна. Беше се отървала както от краля, така и от всякакви там Помпадур, Дю Бари134, от Парка на елените135.

Удоволствията на Луи XV струваха скъпо на нацията, повече от три милиона годишно.

За щастие имаше един крал, млад, нравствен, филантроп, почти философ.

Един крал, който, като Емил на Жан-Жак136, бе изучил занаят, или по-скоро три занаята.