Той беше ключар, часовникар и механик.
И така, стреснат от бездната, над която се надвесва, в началото кралят отказва всички благоволения, които му искат. Придворните тръпнат. Едно нещо ги успокоява — че отказва не той, а Тюрго; че кралицата може би още не е кралица и че следователно не може да има тази вечер онова влияние, което ще упражнява утре.
Най-накрая, към 1777 година, тя придобива това тъй чакано влияние — кралицата става майка; кралят, който вече е толкова добър владетел, толкова добър съпруг, несъмнено ще бъде и добър баща.
Как сега да откаже нещо на онази, която е дарила Короната с наследник?
А и това не е всичко. Кралят е също и добър брат; известен е анекдотът на Бомарше137, посветен на граф Дьо Прованс138; освен това кралят не обича граф Дьо Прованс, който е един педант.
Но в замяна много обича граф Д’Артоа139, този образец на френския дух, елегантност и благородство.
Обича го дотолкова, че ако се случи да откаже на кралицата онова, което тя желае, стига само граф Д’Артоа да се присъедини към молбата й, и кралят е готов да склони.
Така че това е властване на любезните мъже. Господин Дьо Калон, един от най-любезните люде на света, е генерален контрольор140; той е казал на кралицата: „Мадам, ако е възможно, е направено, ако не е възможно, ще бъде направено.“
От деня, в който този очарователен отговор тръгва да обикаля салоните на Париж и Версай, червената книга, смятана за затворена, е отворена отново.
Кралицата купува Сен Клу.
Кралят купува Рамбуйе.
Вече не кралят има фаворитки, а кралицата — Диан и Жюл дьо Полиняк струват толкова скъпо на Франция, колкото и Помпадур и Дю Бари.
Предложено е намаление на огромните разходи. Някои се примиряват. Ала един приближен на двореца упорито отказва да ограничи харчовете си; това е господин Дьо Коани — той пресреща краля в един коридор и набързо му устройва сцена. Кралят се измъква и вечерта казва, смеейки се:
— Наистина си мисля, че ако не бях отстъпил, Коани щеше да ме набие.141
Освен това съдбините на едно кралство зависят понякога от твърде дребни неща, например от шпората на един паж.
Луи XV умира; кой ще наследи господин Д’Егийон?142
Крал Луи XVI е за Машо143. Машо е един от министрите, които са позакрепили вече клатещия се трон. Знатните дами, сиреч лелите на краля, са за господин Дьо Морепа144, който е толкова забавен и създава такива хубави песни. Написал е в Поншартрен цели три тома, които е нарекъл свои
Всичко това е нещо като стипълчейз145. Кой ще пристигне пръв — пратеникът на краля и кралицата в Арнувил, или този на знатните дами в Поншартрен?
Властта е в ръцете на краля, така че шансовете са на негова страна. Той бърза да напише:
Тръгнете начаса за Париж. Чакам ви.
Сетне пъхва депешата в плик и отгоре написва:
Повикан е един паж от голямата конюшня и му е връчен кралският плик; наредено му е да препусне в кариер.
След като пажът е заминал, кралят вече може да приеме знатните дами.
Дамите, същите, които баща им е наричал, както се видя в
Веднъж излязъл, дамите могат да влязат.
Те влизат и ходатайстват пред краля за господин Дьо Морепа — всичко е въпрос на време, — кралят не иска да отказва на знатните дами.
Той ще се съгласи, когато пажът трябва да е достатъчно далеч — за да не го настигнат.
Той се бори със знатните дами с очи, вперени в стенния часовник — половин час му стига, — часовникът няма да го измами, сам го сверява.
След двайсет минути отстъпва и изрича:
— Нека настигнат пажа и няма нужда от повече обяснения!
Дамите хукват — да яхнат коне, да уморят един, два, десет, но да догонят пажа.
Само дето е излишно и те нищо и никого не ще уморят.
На слизане пажът е закачил шпората си на едно стъпало и я е счупил. Не е възможно да се препуска в кариер с една-единствена шпора.
Впрочем кавалерът Д’Абзак като управител на голямата конюшня никога не би позволил — той, който прави преглед на куриерите, — да се качи на коня куриер, ако този куриер трябва да потегли по начин, злепоставящ кралската конюшня.
Така че пажът заминава с две шпори.
От това следва, че вместо да го настигнат по пътя за Арнувил, препускащ в кариер, настигат го в двора на двореца.
Той е на седлото, готов да поеме в безукорен вид.
Вземат му плика, оставят текста, който е еднакво валиден както за единия, така и за другия. Само че вместо върху плика да пише: „За господин Дьо Машо, в Арнувил“, дамите написват: „За граф Дьо Морепа, в Поншартрен.“
Честта на кралската конюшня е спасена, ала монархията — погубена147.
С Морепа и Калон всичко тръгва от добре по-добре, единият пее, другият плаща, а освен придворните, има и данъчни откупчици, които изпълняват службата си не зле.
В началото на своето властване, по съвета на Колбер, Луи XIV е наредил да обесят двама данъчни откупчици; след което си е взел Ла Валиер за метреса и е заповядал да построят Версай. Ла Валиер не му е струвала нищо.
Но Версай, в който е искал да я настани, му е струвал скъпо.
После, през 1685 година, той прогонва под предлог, че са протестанти, един милион работещи хора от Франция.
Така през 1707, още по времето на великия крал, Боагилбер148 казва, говорейки за 1698:
„Тогава все още се търпеше. Все още имаше масло в лампите. Днес вече няма нищо.“
А какво да кажем осемдесет години по-късно, Боже мой! Когато такива като Дю Бари и Полиняк прехвърлиха всякакви граници! Изсмукали потта на народа, ще изсмучат и кръвта му. Ето това е.
И всичко е обвито в такива приветливи форми!
Някога управниците са били сурови, брутални и неумолими като вратите на затворите, в които хвърляли своите жертви.
Днес те са филантропи — с едната ръка скубят народа, вярно е; ала с другата му строят болници.
Един мой приятел, голям финансист, ме увери, че от сто и двайсет милиона, които носи данъкът върху солта, управниците запазвали седемдесет милиона за себе си.
