На едно Събрание, на което е поискана сметка на разходите, един съветник, заигравайки с думата, казал: „Не са необходими отделни сметки, а Генерални щати.“149
Искрата попадна в барута, той се възпламени и предизвика пожар.
Всички повтаряха фразата на съветника и Генералните щати150 бяха свикани с огромен шум.
Дворът определи деня на откриването им — 1 май 1789 година.
На 24 август 1788 господин Дьо Бриен се оттегли — още един, който бе водил финансите доста ловко.
Ала поне, оттегляйки се, даде добър съвет: да поканят отново господин Некер.
Некер стана министър и успя да внуши доверие.
При все това големият въпрос за трите съсловия бе обсъждан от цяла Франция.
Сийес издаде прословутата си брошура за третото съсловие151.
Дофине, областта, в която щатите се събираха пряко волята на двора, реши, че представителството на третото съсловие ще бъде равно на това на благородничеството и духовенството.
Свикано бе отново Събрание на големците.
Това Събрание продължи трийсет и два дни — от 6 ноември до 8 декември 1788 година.
Този път се намеси Бог. Когато камшикът на кралете се окаже недостатъчен, във въздуха просвистява Божият камшик, за да накара народите да тръгнат.
Зимата дойде, придружена от глад.
Гладът и студът отвориха дверите пред новата 1789 година.
Париж бе пълен с войска, а улиците с патрули.
На два-три пъти оръжията бяха зареждани пред тълпата, която умираше от глад.
После, след като оръжията бяха заредени и трябваше да си послужат с тях, изобщо не си послужиха.
Една сутрин, на 26 април, пет дни преди откриването на Генералните щати, едно име тръгва да обикаля из тази тълпа.
Това име е съпътствано от проклятия, още по-тежки, понеже е име на забогатял работник.
Както се твърдеше, Ревейон, директорът на знаменитата фабрика за хартия в предградието Сент Антоан, бил казал, че е необходимо надниците на работниците да бъдат свалени на петнайсет су.
Това беше истината.
Дворът, добавяха, щял да го награди с черната лента, сиреч с ордена „Сен Мишел“.
Това беше нелепицата.
В дъното на размириците винаги стои някакъв абсурден слух. И забележителното е, че именно от този слух те произлизат, после се разрастват и прерастват в революция.
Тълпата прави едно чучело, кръщава го „Ревейон“, окичва го с черна лента, подпалва го пред самата врата на Ревейон и накрая го изгаря на площада пред Кметството, пред очите на общинските власти, които наблюдават сцената.
Безнаказаността насърчава тълпата, която предупреждава, че на другия ден, след като е въздала правосъдие на чучелото, ще се занимае и със самия Ревейон.
Това бе едно предизвикателство за дуел по всички правила, отправено към властите.
Властите изпратиха трийсет френски гвардейци; всъщност не ги изпратиха властите, а полковникът им, господин Дьо Бирон.
Тези трийсет гвардейци станаха свидетели на величавия дуел, който не можеха да възпрат. Те гледаха как се опустошава фабриката, как през прозорците се изхвърлят мебели, как всичко се троши и гори. В суматохата бяха откраднати петстотин златни луи.
Изпиха виното от избите; а когато вече нямаше вино, изпиха оцветителите от фабриката, които взеха за вино.
Тази мерзост продължи през целия ден на 27-и.
На помощ на трийсетимата бяха изпратени няколко роти гвардейци, които най-напред стреляха с халосни заряди, сетне и с куршуми. Привечер към тях се присъединиха швейцарците на господин Дьо Безенвал.
Швейцарците не се шегуват с революциите.
Те забравиха за куршумите във фишеците си и понеже са по природа ловци, и то добри, двайсетина грабители останаха да лежат безжизнени.
У някои имаше от петстотинте луи, за които вече споменахме и които от секретера на Ревейон преминаха в джобовете на грабителите, а от джобовете на грабителите — в тези на швейцарците.
Безенвал бе направил всичко, както се казва, беше поел цялата отговорност.
Кралят нито му благодари, нито го порица.
Щом обаче кралят не благодари, значи порицава.
Парламентът152 започна разследване.
Кралят го прекрати.
Кой бе подпалил този огън у народа? Никой не можеше да каже.
Не се ли наблюдава понякога по време на големи летни горещини безпричинно да избухват пожари?
Обвиниха херцог Д’Орлеан.
Обвинението бе абсурдно и отпадна.
На 29-и Париж бе абсолютно спокоен или поне така изглеждаше153.
Дойде 4 май и кралят и кралицата отидоха с целия двор в Нотр Дам154, за да чуят
Имаше много възгласи „Да живее кралят!“ и най-вече „Да живее кралицата!“.
Това бе последният мирен ден.
На следващия викаха по-малко „Да живее кралицата!“ и повече „Да живее херцог Д’Орлеан!“.
Този вик я нарани силно; бедната жена, която толкова мразеше херцога, та бе стигнала дотам, да каже, че е страхливец.
Като че ли е имало някога страхливци в Орлеанския дом — от мосьо156, който спечелил битката при Касел, до херцог Дьо Шартр157, допринесъл за спечелването на тези при Жемап и Валми!
Така или иначе, на бедната жена й се наложило да припадне; подхванали я, понеже главата й клюмнала. Мадам Кампан разказва за това в своите „Спомени“158. Но тази глава се вдигна отново, високомерно и презрително. Онези, които видяха изражението на лицето на тази глава, бяха излекувани завинаги от това да казват:
Съществуват три портрета на кралицата; единият е рисуван през 1776, другият през 1784 и третият през 1788 година. Виждал съм ги и трите. Вижте ги и вие. Ако някога тези три портрета бъдат събрани в една галерия, по тях ще може да се прочете историята на Мария-Антоанета159.
Това Събрание на трите съсловия, което трябваше да е прегръдка, се превърна в обявяване на война.
„Три съсловия! — казва Сийес. — Не, три нации!“
На 3 май, в навечерието на литургията за Светия Дух, кралят прие депутатите във Версай.
Някои го съветваха да пренебрегне етикета за сметка на сърдечността и сговора.
Кралят не пожела да слуша никого.
Най-напред прие духовенството.
