— О, тогава да не губим време! — рече Жилбер. — Към архивите!
И хукна към двора на управата, увличайки подир себе си тълпата, начело на която вървяха неизменно Бийо и Питу.
19.
Триъгълникът
При вратата на залата с архивите наистина гореше огромен огън от книжа207.
За жалост една от първите потребности на народа след победата се оказа разрушението.
Архивите на Бастилията бяха завладени.
Това бе обширна зала, претъпкана с регистри и планове; досиетата на всички затворници, хвърляни от сто години насам в Бастилията, бяха струпани там в безпорядък.
Народът яростно късаше тези документи, вероятно му се струваше, че унищожавайки ги, връща законно свободата на затворниците.
Жилбер влезе; подпомогнат от Питу, той започна да се рови в книжата, прав край лавиците; регистъра за текущата година го нямаше.
Спокоен и хладнокръвен по природа, докторът тропна с крак в изблик на раздразнение.
В миг Питу забеляза едно от онези юначни хлапета, каквито винаги има при народните победи, което тичешком отнасяше на главата си към огъня том, подобен по големина и подвързия на този, който преглеждаше доктор Жилбер.
Момъкът се втурна подире му с дългите си крака и скоро го настигна.
Това бе регистърът за 1789 година.
Пазарлъкът бе кратък. Питу се представи като победител, обясни, че един от затворниците се нуждае от регистъра, и хлапето му го даде, утешавайки се с думите:
— Карай! Ще изгоря друг.
Питу разтвори тома, огледа, прелисти и като стигна до последната страница, намери следното:
Днес, 9 юли 1789 г., влезе господин Ж., много опасен философ и публицист. Да бъде държан в отделна килия.
Той занесе регистъра на доктора.
— Вземете, господин Жилбер, нали това търсехте?
— О, да! — оживи се докторът. — Точно това.
И като прочете текста, който вече предадохме, рече:
— А сега да видим от кого е заповедта.
Погледна в полето отстрани.
— Некер! — възкликна той. — Заповедта за арестуването ми подписана от моя приятел Некер? О! Тук със сигурност се крие някаква уловка.
— Некер е ваш приятел? — извика тълпата почтително, тъй като си спомняте какво влияние имаше това име върху народа.
— Да, да, мой приятел, аз го подкрепям — отвърна докторът — и той навярно изобщо не знае, че съм бил в затвора. Но ще отида да го намеря и…
— Къде ще го намерите? — попита Бийо.
— Във Версай!
— Господин Некер не е вече във Версай. Господин Некер е в изгнание.
— Къде?
— В Брюксел.
— Ами дъщеря му?
— А, нямам представа — отговори Бийо.
— Тя живее в Сен Уен — обади се глас от множеството.
— Благодаря — каза Жилбер, без дори да знае към кого отправя благодарността си.
После се обърна към онези, които горяха книжата:
— Приятели — поде той, — в името на Историята, която ще намери в тези архиви присъдата над тираните, спрете да ги унищожавате, умолявам ви. Разрушете Бастилията камък по камък, нека не остане и следа, ала уважавайте документите, в тях е светлината на бъдещето.
Едва бе изрекъл тези слова, и тълпата ги оцени с върховния си разум.
— Докторът има право — разнесоха се стотина гласа, — стига опустошения! Всички документи в Кметството!
Един пожарникар, който бе влязъл в двора заедно с пет-шест свои другари, влачейки помпа, насочи струйника на инструмента си към кладата, която, подобно на онази в Александрия208, бе на път да погълне архивите на един свят, и я угаси.
— И по чие искане сте били арестуван? — попита Бийо.
— Тъкмо това търся и не мога да разбера. Няма го името.
След миг на размисъл добави:
— Ще го узная все пак.
И откъсвайки листа, който го засягаше, той го сгъна на четири и го сложи в джоба си. Сетне се обърна към Бийо и Питу:
— Приятели, да излизаме. Няма какво повече да правим тук.
— Да излизаме — повтори Бийо. — Само че е лесно да се каже, но трудно да се осъществи.
Наистина тълпата, тласкана към вътрешността на дворовете от любопитството, продължаваше да приижда и бе задръстила вратите.
Осем затворници, в това число Жилбер, бяха освободени.
Ето и имената им: Жан Бешад, Бернар Ларош, Жан Лакореж, Антоан Пюжад, Дьо Уайт, граф Дьо Солаж и Таверние.
Първите четирима не представляваха особен интерес. Бяха обвинени, че са фалшифицирали менителница, без обаче да бъде представено каквото и да било доказателство, което навеждаше на мисълта, че обвинението е фалшиво; те лежаха в Бастилията едва от две години.
Останалите бяха граф Дьо Солаж, Дьо Уайт и Таверние.
Граф Дьо Солаж бе почти трийсетгодишен, преливащ от радост и излиятелност; прегръщаше своите освободители, възхваляваше победата им, разказваше за затворничеството си. Арестуван през 1782 година и хвърлен във Венсен по заповед за арест, издействана от баща му, той бил преместен в Бастилията, където останал пет години, без да види съдия, без да бъде разпитан нито веднъж; баща му бе умрял преди две години, ала никой не бе помислил за него. Ако Бастилията не беше превзета, вероятно никога никой нямаше и да се сети.
Дьо Уайт бе шейсетгодишен старец; произнасяше с чужд акцент несвързани думи. На въпросите, които валяха, отговаряше, че не знае от колко време е в затвора и по каква причина е бил арестуван. Спомняше си, че е братовчед на господин Дьо Сартин и толкоз. Действително един ключар на име Гюйон бе забелязал веднъж господин Дьо Сартин да влиза в килията на Дьо Уайт и да го кара да подпише някакво пълномощно. Но затворникът бе забравил напълно това обстоятелство.
Таверние бе най-старият от всички, след десет години заточение на островите Света Маргарита беше прекарал трийсет години в Бастилията; това бе един деветдесетгодишен старец с бели коси и бяла брада; очите му се бяха повредили от тъмнината и той виждаше като през мъгла. Когато влязоха в килията му, не разбра какво става; като му заговориха за свобода, само поклати глава; когато най-накрая му казаха, че Бастилията е превзета, рече:
— Охо! Какво ли ще кажат за това крал Луи XV, мадам Дьо Помпадур и херцог Дьо ла Врилиер?
Таверние дори не беше просто луд като Дьо Уайт — той беше идиот.209
Радостта на тези хора бе ужасяваща гледка, тя крещеше за мъст, дотолкова приличаше на уплах. Двама или трима изглеждаха така, сякаш щяха да издъхнат сред този грохот от възгласи, излизащи от сто хиляди
