— С огромна радост, татко. Два-три пъти в живота си съм оставал насаме с вас и тези мигове с всички подробности са съхранени в спомените ми.
— Господин абат, разрешавате ли?
— Ама, разбира се.
— Бийо, Питу, приятели, може би имате нужда да хапнете нещо?
— Бога ми, да! — възкликна Бийо. — Не съм ял от сутринта, а мисля, че и Питу е доста гладен.
— Простете — отвърна Питу, — аз изядох почти един хляб и две-три наденички тъкмо преди да ви извадя от водата. Но банята отваря апетита.
— Тогава елате в столовата — покани ги абат Берардие, — ще ви дадат да обядвате.
— Е, то… — измърмори Питу.
— Страхувате се, че ще получите колежанска дажба? — попита абатът. — Успокойте се, ще ви нахранят като гости. Впрочем струва ми се — додаде, — че не само стомахът ви е зле, драги господин Питу.
Момъкът хвърли на дрехите си поглед, изпълнен със свян.
— И че ако заедно с обяда ви предложат едни панталони…
— Истината е, че ще приема, господин абат — рече Питу.
— Ами хайде, панталонът и обядът ви чакат.
И той отведе Бийо и Питу на една страна, докато, помахвайки им с ръка, Жилбер и синът му се отдалечиха в противоположната посока.
Двамата прекосиха двора, отреден за междучасията, и стигнаха до малка градинка за преподавателите, свежо и сенчесто кътче, където уважаемият абат Берардие се уединяваше да чете своя Тацит217 и своя Ювенал.
Жилбер седна на една дървена пейка, заслонена от повет и дива лоза; после, като притегли Себастиен към себе си и отмахна с ръка дългите коси, падащи на челото му, поде:
— Е, дете мое! Ето ни събрани…
Момчето вдигна очи към небето.
— Да, по чудо Божие, татко.
Жилбер се усмихна.
— Ако има чудо, то бе извършено от храбрия народ на Париж — каза той.
— Татко — отвърна детето, — не изключвайте Бога от това, което стана. Като ви видях, аз инстинктивно благодарих на Бога.
— А на Бийо?
— Бийо идва след Бога, както карабината идва след Бийо.
Жилбер се замисли.
— Имаш право, дете — поклати глава той. — Бог е в дъното на всяко нещо. Но да се върнем към твоите работи и да поговорим малко, преди да се разделим отново.
— Пак ли ще се разделим, татко?
— Не за дълго, предполагам. Ала едно ковчеже, съдържащо ценни документи, е изчезнало от дома на Бийо в същото време, когато ме арестуваха. Трябва да узная кой ме натика в затвора и кой е задигнал ковчежето.
— Добре, татко, ще чакам да ви видя отново, след като приключите с издирванията.
И детето въздъхна.
— Тъжен ли си, Себастиен? — попита докторът.
— Да.
— И защо си тъжен?
— Не знам. Струва ми се, че моят живот не е устроен като на другите деца.
— Какво говориш, Себастиен?
— Истината.
— Обясни ми.
— Всички имат развлечения, удоволствия, а аз — не.
— Липсват ти развлечения, удоволствия?
— Искам да кажа, че не са ми забавни игрите за моята възраст, татко.
— Внимавайте, Себастиен. Бих съжалявал, ако притежавате подобен характер. Себастиен, умовете, които обещават славно бъдеще, са като добрите плодове в процеса на съзряването им — имат своята горчивост, киселост и тръпчивост, преди да доставят наслада на небцето със сочната си зрелост. Повярвайте ми, хубаво е да си бил млад, дете.
— Не е моя грешката, че не съм — отвърна момъкът с печална усмивка.
Жилбер продължи, стиснал двете длани на сина си в своите и вперил очи в неговите.
— Вашата възраст, приятелю мой, е тази на сеитбата, още нищо от онова, което учението е посяло във вас, не бива да се показва навън. На четиринайсет години, Себастиен, са тежки гордостта и болестта. Аз ви попитах дали здравето ви е добро и вие ми отговорихте с „да“. Ще ви попитам и дали сте горделив, постарайте се да ми отговорите с „не“.
— Татко — рече момчето, — успокойте се. Това, което ме прави тъжен, не е нито болест, нито гордост. Не, то е една мъка.
— Мъка ли, клето дете? И каква мъка, Боже мой, би могъл да имаш на твоите години? Хайде, сподели я!
— Не, татко, не, не сега. Вие бързате, сам го казахте. Можете да ми отделите най-много четвърт час. Да говорим за нещо друго, а не за моите щуротии.
— Не, Себастиен, ще тръгна неспокоен. Довери ми, откъде идва мъката ти?
— Наистина не смея, татко.
— От какво се страхуваш?
— Страхувам се да не изглеждам като някой фантазьор в очите ви, или пък да не кажа нещо, което може би ще ви огорчи.
— Ти ме огорчаваш далеч повече, като пазиш тайната си, дете мое.
— Чудесно знаете, че нямам тайни от вас, татко.
— Тогава те слушам.
— Действително не се осмелявам.
— Ти, Себастиен, който имаш претенциите да си мъж?
— Тъкмо затова.
— Хайде, смелост!
— Е, добре! Татко, това е един блян!
— Блян, който те плаши?
— И да, и не. Защото, когато ме обземе този блян, не съм изплашен, а сякаш пренесен в друг свят.
— Разкажи ми.
— Още от малък имам това видение. Вие знаете, че два-три пъти се губих в онези големи гори, които заобикалят селото, където бях отгледан.
— Да, казаха ми го.
— Всъщност вървях подир нещо като привидение.
— Привидение?… — попита Жилбер, гледайки сина си с учудване, или по-точно с уплаха.
— Ами ето какво се случваше: играех си като всички останали деца в селото и докато бях в селото, докато имаше други деца около мен, не виждах нищо. Ала щом се отделях от тях, щом подминех последните градини, усещах близо до себе си шумоленето на рокля. Протягах ръце, за да я хвана, но улавях само въздуха. С отдалечаването на шумоленето обаче привидението ставаше видимо. То бе едно изпарение, отначало прозрачно като облак, после се уплътняваше и приемаше формата на човек. Това беше силует на жена, по-скоро плъзгаща се, отколкото ходеща, и толкова по-видима, колкото повече навлизаше в най- мрачните кътчета на гората.
Тогава една непозната, странна, неустоима сила ме увличаше по стъпките на тази жена. Следвах я с протегнати ръце, ням като нея. Защото често се опитвах да я повикам, но никога не успявах да издам и звук и я преследвах така, без тя да се спира, без да мога да я настигна, докато чудото, съобщило ми за присъствието й, не ми подскажеше, че си отива. Жената полека-лека се изгубваше. Материята се
