превръщаше в пара, парата отлиташе и всичко свършваше. А аз, капнал от умора, падах на мястото, където бе изчезнала. На това място ме намираше Питу, понякога на същия, понякога едва на другия ден.
Жилбер гледаше сина си с нарастваща тревога. Пръстите му бяха напипали пулса на детето. Себастиен разбра какво чувство вълнува доктора.
— О! Не се безпокойте, татко — каза той, — знам, че във всичко това няма нищо реално. Знам, че е видение и толкоз.
— Как изглеждаше тази жена? — попита докторът.
— Ах, величествена като кралица!
— А виждаше ли понякога лицето й, дете?
— Да.
— Откога това? — потрепери Жилбер.
— Откакто съм в колежа — отвърна момъкът.
— Но в Париж я няма гората на Виле-Котре и големите дървета, образуващи мрачен и тайнствен свод от зеленина. В Париж ти не можеш да намериш такава тишина и самота, средата, раждаща привиденията.
— Не, татко, намирам всичко това.
— Къде?
— Тук.
— Как така тук? Тази градина не е ли за преподавателите?
— Да, татко. Ала на два-три пъти ми се стори, че съзирам жената да се плъзва от двора в градината. Понечвах да я последвам, но затворената порта ме спираше. И когато един ден абат Берардие, много доволен от моето съчинение, се поинтересува какво бих желал, аз поисках да идвам от време на време и да се разхождам с него в градината. Той ми позволи. Аз дойдох и тук, татко, видението се яви отново.
Жилбер потръпна.
— Странна халюцинация — каза, — възможна обаче при нервна натура като твоята. И ти си видял лицето й?
— Да, татко.
— Спомняш ли си го?
Детето се усмихна.
— Опитвал ли си някога да се доближиш до нея?
— Да.
— Да й протегнеш ръка?
— Тогава тя изчезва.
— Коя е според теб тази жена, Себастиен?
— Струва ми се, че е майка ми.
— Майка ти! — извика Жилбер, побледнявайки.
И притисна ръка до сърцето си, сякаш за да спре изтичането на кръвта от болезнена рана.
— Но това е блян — рече той — и аз съм луд почти колкото си и ти.
Момчето млъкна и замислено изгледа баща си.
— Е, какво? — попита го докторът.
— Какво! Възможно е да е блян, само че моят блян съществува в реалността.
— Какво говориш?
— Ами на последните празници, по Петдесетница, ни заведоха на разходка в гората на Сатори, близо до Версай, и там, докато мечтаех в уединение…
— Същото видение се яви?
— Да. Ала вече в карета, теглена от четири великолепни коня… съвсем реално, съвсем живо. Този път аз не паднах в изнемога.
— И защо?
— Не знам.
— А какво впечатление остави у теб това ново явяване?
— Че това изобщо не е майка ми, защото жената беше същата като онази от видението, и защото майка ми е мъртва.
Жилбер се изправи и прокара ръка по челото си. Почувства странно замайване.
Детето забеляза смущението му и се уплаши от бледността, разляла се по лицето му.
— А! — притесни се то. — Ето на, татко, сбърках, като ви разправих за тези щуротии.
— Не, дете мое, не. Напротив, говори ми често, говори ми всеки път, когато ме видиш, и ще се опитаме да те излекуваме.
Себастиен тръсна глава.
— Да ме излекувате! И защо? — рече той. — Свикнал съм с този блян. Станал е част от живота ми. Обичам това видение, въпреки че бяга от мен и понякога ми се струва, че ме отблъсква. Не ме лекувайте, татко. Вие пак може да ме напуснете, да пътувате, да се върнете в Америка. С това видение не съм съвсем самотен.
— Така значи… — прошепна докторът.
И като притисна Себастиен до гърдите си, додаде:
— Довиждане, дете мое, надявам се, че няма да се разделяме повече. Защото, ако тръгна на път, е, добре, ще се постарая да те взема със себе си.
— Майка ми беше ли красива? — попита детето.
— О, да! Много красива! — отвърна Жилбер със задавен глас.
— И обичаше ли ви толкова, колкото ви обичам аз?
— Себастиен, Себастиен! Не ми говори никога за майка си! — извика докторът.
И долепвайки за последен път устни до челото на момчето, избяга от градината.
Вместо да го последва, детето се тръшна, смазано и унило, обратно на пейката.
В двора Жилбер намери Бийо и Питу, ободрени и разказващи на абат Берардие подробности от превземането на Бастилията. Той отново заръча на директора да бъде бдителен по отношение на Себастиен и се качи във фиакъра заедно с двамата си спътници.
21.
Мадам Дьо Стал218
Когато Жилбер зае пак мястото си във фиакъра до Бийо, срещу Питу, той беше блед и в корена на всеки негов косъм блестеше капчица пот.
Ала не бе в характера на този мъж да се поддава на каквато и да било емоция. Отпусна се назад, притисна с пръсти челото си, сякаш да обуздае мисълта си, и след миг на неподвижност и бърза смяна на обърканото изражение със съвършено спокойна физиономия попита:
— Значи казвате, драги господин Бийо, че кралят е уволнил барон Дьо Некер?
— Да, господин докторе.
— И че вълненията в Париж се дължат малко и на тази немилост?
— Много.
— Бяхте добавили, че господин Дьо Некер веднага е напуснал Версай?
— Той получил писмото, докато обядвал. Час по-късно бил на път за Брюксел.
— Където е сега?
— Където трябва да е.
— Не се ли говореше, че ще спира някъде по пътя?
— Да, в Сен Уен, за да се сбогува с дъщеря си, баронеса Дьо Стал.
— Мадам Дьо Стал заминала ли е с него?
— Чух да разправят, че е тръгнал само с жена си.
— Кочияш, спрете пред първия шивач — рече Жилбер.
— Искате да смените дрехите си ли? — попита Бийо.
— Бога ми, да! Тези миришат прекалено на Бастилия, а не бива в такъв вид да се посещава дъщерята на един министър в немилост. Потърсете в джобовете си дали няма да се намерят няколко луи.
