неколцина последователи, ала която непременно ще се разпространи.
— Говорите за месмеризма, нали? — попита мадам Дьо Стал.
— Да, точно така, за месмеризма.
— От самия учител ли сте вземали уроци?
— Уви, мадам, самият Месмер221 е ученик. Месмеризмът, или по-скоро магнетизмът е древна наука, позната на египтяните и гърците. Тя се е изгубила в океана на Средновековието. Шекспир е загатнал за нея в „Макбет“222. Юрбен Грандие223 я е преоткрил и е умрял, защото я е преоткрил. Но великият учител — моят учител — е граф Дьо Калиостро224.
— Този шарлатанин! — възкликна мадам Дьо Стал.
— Мадам, внимавайте, съдите като съвременниците, не като потомците. На този шарлатанин дължа науката си, а светът може би ще му дължи свободата си.
— Така да бъде — каза мадам Дьо Стал, усмихвайки се. — Аз говоря, без да познавам нещата. Вие говорите, познавайки ги — вероятно е вие да сте прав, а аз да греша… Да се върнем обаче на вас. Защо сте били толкова време далеч от Франция? Защо не сте дошли, за да заемете мястото си до Лавоазие225, до Кабанис, до Кондорсе, до Байи и до Луи?
При последното име Жилбер се изчерви едва забележимо.
— Имам още много да уча, мадам, за да се наредя сред учителите.
— Ето ви, най-сетне, ала в лош момент за нас. Баща ми, който би бил щастлив да ви услужи, е в немилост и отпътува преди три дни226.
Жилбер се усмихна.
— Мадам — рече той, навеждайки се леко напред, — изминаха шест дни, откакто по заповед на барон Дьо Некер бях затворен в Бастилията.
Мадам Дьо Стал се изчерви на свой ред.
— Господине, вие наистина ми казвате нещо, което силно ме изненадва. Вие в Бастилията!
— Самият аз, мадам.
— Та какво сте направили?
— Само онези, които наредиха да ме напъхат там, биха могли да обяснят.
— Но вие сте излезли?
— Да, защото Бастилията вече я няма, мадам.
— Как така я няма? — престори се на стъписана мадам Дьо Стал.
— Не чухте ли оръдията?
— Оръдията са си оръдия — и какво от това?
— О! Позволете ми да отбележа, мадам, че е невъзможно мадам Дьо Стал, дъщерята на господин Дьо Некер, да не знае, че Бастилията е превзета от народа.
— Уверявам ви, господине — отвърна притеснено баронесата, — че след заминаването на баща ми съм чужда на всички събития и не се занимавам с нищо друго, освен да оплаквам отсъствието му.
— Мадам, мадам! — поклати глава Жилбер. — Държавните куриери са свикнали твърде много с пътя, който води към замъка в Сен Уен, за да не са ви съобщили най-малко преди четири часа, че Бастилията е капитулирала.
Баронесата съзнаваше, че няма как да отговори утвърдително, без да излъже. Лъжата я отвращаваше; тя смени темата на разговора.
— И на какво дължа честта на вашето посещение, господине? — попита.
— Исках да имам честта да разговарям с господин Дьо Некер, мадам.
— Но вие знаете, че той вече не е във Франция.
— Мадам, струваше ми се толкова необичайно господин Дьо Некер да се е оттеглил, толкова неполитично да не наблюдава събитията…
— Че?…
— Че разчитах на вас, мадам, признавам, да ми посочите мястото, където бих могъл да го открия.
— Ще го откриете в Брюксел, господине.
Жилбер спря изпитателен поглед върху баронесата.
— Благодаря, мадам — рече той, покланяйки се. — Тогава ще замина за Брюксел, тъй като имам да му казвам изключително важни неща.
Мадам Дьо Стал направи едно колебливо движение, после подхвана:
— За щастие ви познавам, господине, и то като сериозен човек, защото важните неща губят много от своята стойност, преминавайки от уста на уста… Какво по-важно би могло да съществува за баща ми след отстраняването му, след случилото се?
— Съществува бъдеще, госпожо. И може би съм в състояние да окажа известно влияние върху бъдещето. Ала всичко това е без значение. Важното за него и за мен е, че ще го видя отново… И така, мадам, вие казвате, че господин Дьо Некер е в Брюксел?
— Да, господине.
— Ще са ми нужни двайсет часа, за да стигна дотам. Знаете ли какво са двайсет часа във време на революция и колко неща могат да станат за двайсет часа? О, каква непредпазливост е допуснал господин Дьо Некер, мадам, оставяйки двайсет часа между себе си и събитията, между ръката и целта.
— Господине, вие наистина ме плашите — каза мадам Дьо Стал — и започвам да вярвам, че действително баща ми е постъпил неблагоразумно.
— Такива са фактите, мадам, не смятате ли? Не ми остава друго, освен да ви поднеса най-смирени извинения за безпокойството, което ви причиних. Сбогом, мадам.
Но баронесата го спря.
— Повтарям ви, че ме плашите, господине — наблегна тя. — Дължите ми обяснение за всичко това, нещо, с което да разсеете тревогата ми.
— Уви, мадам! — отвърна Жилбер. — В момента трябва да се занимавам с толкова лични проблеми, че ми е абсолютно невъзможно да мисля за тези на другите. Отнася се за живота и честта ми, както и за живота и честта на господин Дьо Некер, ако би могъл да се възползва веднага от думите, които ще му кажа след двайсет часа.
— Господине, позволете ми да си спомня нещо, което твърде отдавна съм забравила, и то е, че подобни въпроси не бива да се обсъждат под открито небе, в един парк, където всички могат да чуят.
— Аз съм у вас, мадам — рече Жилбер, — и разрешете ми да отбележа, че вие бяхте тази, която избра мястото. Какво искате? Аз съм на вашите заповеди.
— Да благоволите да довършим този разговор в кабинета ми.
„Аха! — каза си Жилбер. — Ако не се боях, че ще я смутя, щях да попитам дали кабинетът й не е в Брюксел.“
Ала без да пита нищо, той се задоволи да последва баронесата, която бързо се отправи към замъка.
Пред къщата стоеше същият лакей, който бе посрещнал доктора. Мадам Дьо Стал му направи знак с ръка и отваряйки лично вратите, отведе Жилбер в кабинета си, прелестно убежище, впрочем повече мъжко, отколкото женско, чиято втора врата и прозорците гледаха към малка градина, недостъпна не само за външни лица, но и за чужди погледи.
Като влязоха вътре, мадам Дьо Стал затвори вратата и се обърна към Жилбер с думите:
— Господине, в името на човечността! Настоявам да ми разкриете тайната, полезна за баща ми, довела ви в Сен Уен.
— Мадам — отвърна Жилбер, — ако господин баща ви можеше да ме чуе оттук, ако можеше да узнае, че аз съм човекът, изпратил на краля тайния мемоар, озаглавен „За състоянието на идеите и прогреса“, сигурен съм, че щеше да се появи на мига и да ми каже: „Доктор Жилбер, какво искате от мен? Говорете, слушам ви.“
Жилбер не бе довършил, когато една врата, скрита в пано, рисувано от Ван Ло227, се отвори безшумно и барон Некер се появи усмихнат на последното стъпало на малка вита стълба, в горния край на която се виждаше да струи светлината на лампа.
Некер тръгна към Жилбер, като му подаде ръка и каза:
