Като видя баща си, то побледня, речта му изневери. Устните му само леко потрепнаха.
Сетне се хвърли на шията на Жилбер с един-единствен вик на радост, който приличаше на вик на болка, и го задържа в обятията си.
Докторът отвърна с мълчание на тази безмълвна прегръдка. Само, притискайки сина си, дълго го гледа с една по-скоро тъжна, отколкото щастлива усмивка.
Един по-умел наблюдател от Бийо би си рекъл, че между бащата и детето лежи или някакво нещастие, или престъпление.
С Бийо момчето не бе така сдържано. Когато най-накрая отдели очи от баща си, който бе погълнал цялото му внимание, той изтича при добрия арендатор и обгърна с ръце врата му, казвайки:
— Вие сте доблестен човек, господин Бийо, удържахте на думата си и аз ви благодаря.
— Е, не стана без мъка, господин Себастиен. Баща ви беше хубавичко затворен и трябваше да причиним немалко щети, преди да го изкараме навън.
— Себастиен — попита докторът с известно безпокойство, — добре ли сте със здравето?
— Да, татко — кимна момъкът, — въпреки че ме намирате в лечебницата.
Жилбер се усмихна.
— Знам защо сте в лечебницата — рече той.
Детето се усмихна на свой ред.
— Нещо липсва ли ви тук? — продължи докторът.
— Благодарение на вас, нищо.
— Тогава, скъпи приятелю, ще ви отправя все същата препоръка, една-единствена — работете.
— Да, татко.
— Сигурен съм, че тази дума за вас не е празен и монотонен звук. Иначе не бих я повтарял.
— Татко, не аз съм този, който трябва да ви отговори — отвърна Себастиен, — а нашият чудесен директор, господин Берардие.
Докторът погледна господин Берардие, който направи знак, че има да му казва нещо.
— Почакайте, Себастиен — рече докторът.
И се приближи до директора.
— Господине, да не би да се е случило нещастие на милия Питу? — попита Себастиен с интерес. — Бедното момче не е с вас.
— Той е на портата, в един фиакър.
— Татко, бихте ли разрешили на господин Бийо да доведе Питу? Ще ми бъде много приятно да го видя.
Жилбер кимна с глава. Бийо излезе.
— Какво искате да ми кажете? — обърна се Жилбер към абат Берардие.
— Искам да ви кажа, господине, че на това момче съвсем не трябва да му се препоръчва да работи, а по-скоро да се развлича.
— Как така, господин абат?
— Да, той е един прекрасен млад човек, когото тук всеки обича като син или като брат, но…
Абатът замълча.
— Но какво? — взря се в него бащата обезпокоен.
— Ако не се внимава, господин Жилбер, нещо ще го убие.
— Ама какво е то? — потръпна Жилбер.
— Работата, която му препоръчвате.
— Работата ли?
— Да, господине, работата. Ако го видите на пюпитъра му, със скръстени ръце, с нос, забит в речника, с втренчен поглед…
— Работещ или бленуващ? — прекъсна го Жилбер.
— Работещ, господине, търсещ точния израз, античния обрат на речта, гръцката или латинската форма, вглъбен така по цели часове, погледнете само, дори в този момент…
Наистина, въпреки че баща му се бе отдалечил от него за по-малко от пет минути, въпреки че Бийо едва бе затворил вратата, момъкът беше вече потънал в нещо като размисъл, който приличаше на екстаз.
— Често ли се случва? — попита с тревога Жилбер.
— Почти мога да твърдя, че това е обичайното му състояние, господине. Забележете как се рови.
— Имате право, господин абат — съгласи се бащата, — и като го видите толкова отнесен, трябва да отклонявате вниманието му.
— Би било жалко, защото от това вдълбочаване излизат съчинения, които един ден ще правят чест на колежа „Луи льо Гран“. Убеден съм, че до три години това дете ще вземе всички награди на конкурса215.
— Внимавайте — повтори докторът, — подобен род поглъщане на мисълта говори по-скоро за слабост, не за сила, то е признак повече на болест, отколкото на здраве. Прав сте, господин абат, на това дете не бива твърде много да му се препоръчва работа, или поне да се различава кога работи и кога бленува.
— Господине, уверявам ви, че той работи.
— В такова състояние?
— Да. И доказателството е, че винаги пръв е готов с домашните си. Виждате ли как мърда устни? Повтаря си уроците.
— Е, какво пък! Когато повтаря така уроците си, разсейте го. Няма да ги знае по-зле, но ще се почувства по-добре.
— Смятате ли?
— Сигурен съм.
— Наистина — рече добрият абат, — вие би следвало да сте наясно с тези неща, вие, когото господата Дьо Кондорсе и Кабанис216 обявяват за един от най-учените хора на света.
— Само че — додаде Жилбер — когато го изваждате от подобни бленувания, вземайте предпазни мерки. Отначало му говорете по-тихо, после по-високо.
— И защо?
— За да го върнете постепенно обратно в света, който е напуснал.
Абатът изгледа учудено доктора. Заприлича му едва ли не на луд.
— Наблюдавайте — настоя докторът — и ще се уверите в това, което ви казах.
Действително, в този момент влязоха Бийо и Питу. С три разкрача Питу се озова до Жилбер.
— Питал си за мен, Себастиен? — рече му, хващайки го за ръката. — Много си мил, благодаря.
И доближи голямата си глава до матовото чело на момчето.
— Гледайте — прошепна Жилбер на абата.
Наистина Себастиен, когото сърдечното докосване на Питу изтръгна грубо от дълбокия унес, се олюля, по лицето му се разля силна бледнина, главата му клюмна, сякаш вратът нямаше повече сили да я крепи.
Мъчителна въздишка се изтръгна от гърдите му, после бузите му се обагриха с жива руменина.
Той поклати глава и се усмихна.
— А! Това си ти, Питу — каза. — Вярно е, че питах за теб.
И оглеждайки го, добави:
— Значи ти си се сражавал?
— Да, и то като храбър момък — намеси се Бийо.
— Защо не ме взехте с вас — рече момчето с нотка на упрек, — аз също щях да се бия и поне щях да направя нещо за баща си.
— Себастиен — приближи се на свой ред Жилбер и притисна главата на сина си до сърцето си, — ти можеш да направиш много повече за баща си от това да се биеш за него, можеш да послушаш съветите му, да ги следваш и да станеш един забележителен, знаменит мъж.
— Като вас, нали? — произнесе детето с гордост. — О! Точно към това се стремя.
— Себастиен — продължи докторът, — след като благодари и прегърна Бийо и Питу, тези наши добри приятели, искаш ли да дойдеш с мен, да си поговорим малко в градината?
