майора от Бастилията, и като глутница, дълго време душила, със скърцащи зъби, те чакаха.
Щом видяха шествието да се появява, втурнаха се към него.
Юлен съзна, че това е голямата опасност, последната битка; ако успееше да избута Дьо Лоне нагоре по каменното стълбище, управителят щеше да бъде спасен.
— При мен, Ели! При мен, Майар! При мен, смели мъже — изкрещя той. — Става въпрос за честта на всички ни!
Ели и Майар чуха призива му; те си пробиваха път сред народа, но народът не им помогна много — той се раздели пред тях и се скупчи зад тях.
Ели и Майар се озоваха откъснати от основния отряд.
Тълпата разбра, че е взела връх, и направи едно яростно усилие. Като гигантска боа тя се нави около групата. Бийо бе вдигнат, повлечен, отнесен; Питу се мяташе в същия водовъртеж. Юлен се спъна в най- долните стъпала пред Кметството и падна. Надигна се, за да падне отново почти веднага, и този път и Дьо Лоне бе съборен.
Управителят си остана, какъвто си беше; до сетния момент не промълви жалба, не поиска милост; само извика с пронизителен глас:
— Поне не ме карайте да се влача, тигри такива. Убийте ме веднага.
Никога заповед не е била изпълнявана с такава акуратност като тази молба. За миг около поваления Дьо Лоне се наведоха изкривени от бяс лица, вдигнаха се въоръжени ръце. Различаваха се единствено свити пестници и забиващи се железа; после се показа една глава, отделена от тялото, и се разлюля, изцапана с кръв, на върха на пика; тя бе запазила мъртвешки студената си презрителна усмивка.
Това беше само началото.
Жилбер бе видял отвратителната сцена; отново бе поискал да се притече на помощ, ала стотици ръце го бяха удържали. Той се извърна и въздъхна.
Тази глава с отворени очи се издигна точно срещу прозореца, където стоеше Флесел, заобиколен и пазен от общинарите, сякаш за да го поздрави с последен поглед.
Беше трудно да се каже кой е по-блед — живият или мъртвият.
Изведнъж силен ропот се разнесе от мястото, където беше проснато тялото на Дьо Лоне. Бяха го претърсили и в джоба на дрехата бяха намерили бележката, изпратена от превото на търговците, която управителят бе показал на Дьо Лом.
Както си спомняте, посланието гласеше:
Дръжте се здраво, залъгвам парижаните с кокарди и обещания. До края на деня господин Дьо Безенвал ще ви изпрати подкрепления.
Взрив от убийствени ругатни избухна под прозореца на Кметството, където бе застанал Флесел.
Без да се досеща за причината, той почувства заплахата.
Но вече го бяха видели, знаеха, че е там; втурнаха се по стълбите с такъв всеобщ устрем, че мъжете, които носеха доктор Жилбер, го оставиха, за да се влеят в тази мощна вълна, надигаща се под напъна на гнева.
Жилбер също се спусна към сградата, не за да заплашва, а за да защити Флесел. Бе изкачил три-четири стъпала, когато усети как яки ръце го теглят силно назад. Обърна се, за да се освободи от тази нова хватка, ала този път разпозна Бийо и Питу.
— Ах! Какво става там долу? — викна той от мястото, където се намираше, гледайки към площада.
И посочи с ужас към улица „Тиксерандьори“.
— Елате, докторе, елате — изрекоха едновременно Бийо и Питу.
— О, убийци! — изкрещя Жилбер. — Убийци!…
Наистина в този момент майор Дьо Лом падаше, поразен от удар на брадва; в яростта си народът бе объркал управителя, себичния варварин, мъчителя на злощастните затворници с великодушния мъж, който постоянно му се бе противопоставял.
— Да, да! Да си вървим, защото започвам да се срамувам, че съм освободен от подобни хора — каза той.
— Бъдете спокоен, докторе — отвърна Бийо. — Онези, дето се биха там, не са същите, които колят тук.
Но в мига, в който Жилбер слизаше по стъпалата, които беше изкачил, за да помогне на Флесел, народът, наблъскал се под сводовете, бе избълван обратно. Сред тази лава се мяташе един човек, когото влачеха.
— В Пале Роаял! В Пале Роаял! — беснееше тълпата.
— Да, приятели, да, добри ми приятели, в Пале Роаял! — повтаряше човекът.
И се търкаляше към реката, сякаш човешкият поток искаше да го отведе не в Пале Роаял, а да го замъкне в Сена.
— Ето още един, когото ще заколят! — извика Жилбер. — Да се опитаме да спасим поне него!
Ала едва тези думи бяха произнесени, гръмна пистолетен изстрел214 и Флесел изчезна в дима.
Докторът закри с две ръце очите си в изблик на върховен гняв; той проклинаше този народ, който, бидейки така велик, нямаше силата да остане чист и омърсяваше победата си с тройно убийство.
После, когато свали ръце от очите си, зърна три глави на върховете на три пики.
Първата бе на Флесел, втората — на Дьо Лом, третата — на Дьо Лоне.
Едната се поклащаше на стъпалата пред Кметството, другата — в средата на улица „Тиксерандьори“, третата — на кея Пелтие.
Както бяха разположени, те образуваха триъгълник.
— О! Балзамо! Балзамо! — промълви Жилбер с въздишка. — Нима този триъгълник е символът на свободата?
И избяга по улица „Ваньори“, увличайки подир себе си Бийо и Питу.
20.
Себастиен Жилбер
На ъгъла на улица „Планш-Мибре“ докторът направи знак на един фиакър да спре и се качи. Бийо и Питу седнаха до него.
— Към колежа „Луи льо Гран“! — каза Жилбер и се сви в дъното, потъвайки в дълбок размисъл, който Бийо и Питу уважиха.
Минаха по Пон-о-Шанж, по улиците „Сите“, „Сен Жак“ и стигнаха до колежа.
Париж цял тръпнеше. Новината се бе разнесла във всички посоки; слуховете за убийствата на площад „Грев“ се смесваха с разказите за славното превземане на Бастилията; по лицата се изписваха различните впечатления, които умовете бяха запечатали — душевни отблясъци, намерили външен израз.
Жилбер не бе показал глава на прозорчето, не бе произнесъл нито дума. Народните възторзи винаги имаха и своята печална страна и той гледаше на триумфа от този ъгъл.
После изпита чувството, че въпреки онова, което бе сторил, за да попречи да се пролее кръвта, капки от нея бяха пръснали върху него.
Докторът слезе при вратата на колежа и направи знак на Бийо да го последва.
Що се отнасяше до Питу, той кротко си остана във фиакъра.
Себастиен бе още в лечебницата; при вестта за пристигането на доктор Жилбер директорът се появи и лично го въведе вътре.
Бийо, който, макар и да не бе особено проницателен, познаваше характерите на бащата и сина, наблюдаваше внимателно сцената, разиграваща се пред очите му.
Детето, показало се слабо, раздразнително и ранимо в отчаянието, сега беше спокойно и сдържано в радостта.
