— Докторе! Докторе! — промълви арендаторът. — Вие ли сте?
— Кой ме вика? — извърна се затворникът.
— Аз, Бийо, вашият приятел.
— Вие ли сте, Бийо?
— Да! Да! Да! Той е! Ние сме! — разнесоха се двайсетина гласа на мъже, които се бяха спрели на стълбището при страхотните удари, нанасяни от арендатора.
— Кои сте вие?
— Ние, победителите на Бастилията! Бастилията е превзета, вие сте свободен!
— Бастилията е превзета! Аз съм свободен! — извика докторът.
И промушвайки през отвора двете си ръце, той разтърси така силно вратата, та пантите и ключалката едва не се откачиха и едно парче дърво, вече откъртено от Бийо, изпращя, откъсна се и остана в ръцете на затворника.
— Почакайте, почакайте — каза Бийо, който разбра, че второ такова усилие ще изпие силите му, изпълнили го в този момент на превъзбуда. — Почакайте.
И заудря отново.
Наистина през все по-разрастващия се отвор той видя как затворникът се строполява на стола, блед като призрак, неспособен да повдигне тази дървена пречка, паднала в нозете му, и който, подобно на един Самсон204, не бе успял да разтърси Бастилията.
— Бийо! Бийо! — шепнеше Жилбер.
— Да! Да! И аз също, аз, Питу, господин докторе. Нали си спомняте бедния Питу, когото оставихте у леля Анжелик, Питу, който дойде да ви освободи.
— Ама аз мога да мина през тази дупка! — извика докторът.
— Не! Не! — отвърнаха всички гласове. — Почакайте!
Всеки от присъстващите внасяше своя дял във всеобщото усилие — едни, пъхайки лост между стената и вратата, други, разклащайки с лом около мястото на ключалката, трети, блъскайки със стегнати плещи и свити юмруци, — и най-накрая дървото изпращя за последен път, зидарията се разкърти и всички заедно нахлуха като отприщен поток през разбитата врата във вътрешността на затвора.
Жилбер се намери в прегръдките на Питу и Бийо.
Жилбер, малкият селянин от замъка Таверне, Жилбер, когото оставихме потънал в кръв в една пещера на Азорските острови, беше по това време трийсет и четири-трийсет и пет годишен мъж с блед, но не болезнен цвят на кожата, с черни коси и съсредоточен, волеви поглед; никога погледът му не се губеше в неяснота, не блуждаеше в пространството; когато не се втренчваше в някой външен обект, достоен да го прикове, той се обръщаше навътре и ставаше по-мрачен и по-пронизващ; носът му беше прав и се сливаше с челото в непрекъсната линия; под него пренебрежително извитите устни разкриваха ослепителния емайл на зъбите. При нормални обстоятелства облеклото му бе просто и строго като на квакер205; но тази строгост граничеше с елегантност благодарение на изключителната чистота и изрядност. Ръстът му бе малко над средния, беше добре сложен; колкото до силата му — невероятно голяма, — току-що видяхме докъде може да стигне в порив на превъзбуда, все едно дали породен от гняв или ентусиазъм.
Макар и в затвора от пет-шест дни, той бе полагал същите грижи за себе си — брадата, дълга няколко линии206, открояваше още по-видимо матовия му тен и единствено издаваше известна немарливост, която произхождаше не от затворника, а от отказа да му се даде бръснач или да бъде обръснат.
Притиснат в обятията на Бийо и Питу, Жилбер се обърна към тълпата, която изпълваше килията. После, сякаш един миг му бе достатъчен, за да си възвърне самообладанието, изрече:
— Денят, който бях предугадил, дойде! Благодаря ви, приятели, благодаря на вечния дух, който бди над свободата на народите!
И протегна двете си ръце към множеството, което, разпознавайки в извисеността на погледа и в достойнството на гласа един по-издигнат човек, едва се осмели да ги докосне.
Излизайки от тъмницата, той тръгна пред всички тези хора, облегнат на рамото на Бийо и следван от Питу и от своите освободители.
Първият миг бе посветен на приятелството и признателността, вторият разграничи учения доктор от невежия арендатор, добрия Питу и цялата тълпа, която го бе освободила.
Озовал се навън, Жилбер се спря пред грейналата светлина, която го заливаше. Скръсти ръце на гърдите си и като вдигна очи към небето, каза:
— Здравей, прекрасна свобода! Видях те да се раждаш в друг свят и ние сме стари приятели. Привет, сияйна свобода!
Усмивката на доктора говореше, че действително за него тези викове, които се изтръгваха от цял един народ, опиянен от независимостта, не са нещо ново.
Сетне, като се вглъби за няколко секунди, попита:
— Бийо, значи народът победи деспотизма?
— Да, господине.
— И вие сте дошли, за да се биете?
— Дойдох да ви освободя.
— Знаехте за арестуването ми?
— Синът ви ми съобщи тази сутрин.
— Горкият Емил! Видяхте ли го?
— Видях го.
— В пансиона ли е сега?
— Оставих го, мятащ се в ръцете на четирима санитари.
— Болен ли е? Бълнува ли?
— Настояваше да тръгне и да се бие заедно с нас.
— Ах! — зарадва се Жилбер.
Тържествуваща усмивка заигра на устните му. Синът бе оправдал надеждите на бащата.
— И тогава вие казахте… — обърна се той въпросително към Бийо.
— Казах, че щом доктор Жилбер е в Бастилията, ще превземем Бастилията. Но това не е всичко.
— Какво още има? — попита докторът.
— Ковчежето е откраднато.
— Ковчежето, което ви бях поверил?
— Да.
— И от кого?
— От мъже в черно, които се намъкнаха в къщата ми под предлог, че искат да изземат вашата брошура, затвориха ме в мазето, претърсиха навсякъде, откриха ковчежето и го отнесоха.
— Кой ден стана това?
— Вчера.
— Охо! Има явно съвпадение между моето арестуване и тази кражба. Лицето, което е заповядало да ме задържат, в същото време е наредило да задигнат ковчежето. Ако знам кой е в дъното на ареста, ще знам и кой е подбудителят на кражбата. Къде са архивите? — обърна се Жилбер към тъмничаря.
— В двора на управата, господине — отвърна той.
— Е, към архивите, приятели! Към архивите! — призова докторът.
— Господине — спря го тъмничарят, — позволете да ви следвам, или пък ме препоръчайте на тези добри хора, за да не ми се случи някое нещастие.
— Ще го направя — кимна Жилбер.
И извика към тълпата, която го бе наобиколила с любопитство, примесено с респект:
— Приятели, препоръчвам ви този човек. Той е вършил работата си, отваряйки и затваряйки вратите. Ала беше мек със затворниците — не допускайте да му бъде причинено зло.
— Няма, няма — отговориха от всички страни. — Няма, да не се бои, нека дойде.
— Благодаря, господине — поклони се тъмничарят, — но ако се интересувате от архивите, побързайте, мисля, че горят документите.
