Ново море от щурмуващи разкъса дигите и сякаш раздува хълбоците на крепостта, за да вкара вътре свободата.
Тогава пред очите на Бийо и Питу се разигра потресаваща сцена. Пияната, побесняла и разярена тълпа се изсипа в двора. Първият войник, който й попадна, бе разкъсан на парчета.
Гоншон наблюдаваше мълком. Без съмнение, мислеше си, гневът на народа е като течението на големите реки, той причинява повече злини, ако се опиташ да го обуздаеш, отколкото ако го оставиш да се излее на спокойствие.
Ели и Юлен, напротив, се хвърлиха пред убийците; те придумваха, умоляваха, уверявайки — върховна лъжа! — че са обещали да пощадят войниците от гарнизона.
Пристигането на Бийо и Питу им дойде като подкрепление.
Бийо, за когото мъстяха, беше жив; дори не беше ранен; дъската се бе разклатила под нозете му и това бе всичко. Той си бе направил една кална баня и нищо повече.
Настръхнали бяха особено спрямо швейцарците, ала не намериха швейцарци. Те бяха успели да нахлузят ризи от сиво платно и ги вземаха за прислужници или за затворници. Тълпата потроши с камъни статуите на двамата пленници, крепящи часовника. Тя плъзна по кулите, за да отмъсти на оръдията, бълвали смърт. Щурмуващите се гневяха на камъните и разкървавяваха ръцете си, мъчейки се да ги изтръгнат.
Когато видяха първите победители да се появяват на платформата, всички, които бяха отвън, сиреч сто хиляди, нададоха мощен вик.
Този вик се издигна над Париж и полетя над Франция като орел с вихрени криле:
— Бастилията е превзета!
От този вик сърцата се размекнаха, очите се навлажниха, а ръцете се разтвориха; вече нямаше противопоставящи се партии, нямаше вражески касти, всички парижани почувстваха, че са братя, всички хора разбраха, че са свободни.
Един милион души се сляха в обща прегръдка.
Бийо и Питу бяха влезли след едните и предшествайки другите; онова, което искаха, не беше техният дял от победата, а свободата на затворниците.
Прекосявайки двора на управата, те забелязаха мъж в сива дреха, който стоеше спокойно, подпрял се с ръка на бастун със златна дръжка.
Това бе управителят. Той невъзмутимо чакаше или да бъде спасен от приятелите си, или сразен от враговете. Бийо го позна, нададе вик и тръгна право към него. Дьо Лоне също го позна. Скръсти ръце и зачака, вторачен в Бийо, сякаш му казваше с поглед: „Хайде да видим, вие ли ще ми нанесете първия удар?“
Арендаторът разбра и се спря.
— Ако го заговоря — рече, — ще го разпознаят. Разпознаят ли го, не ще има милост.
Как обаче да намери доктор Жилбер сред този хаос? Как да изтръгне от Бастилията тайната, скрита в пастта й?
От своя страна Дьо Лоне долови цялото това колебание, всички тези героични скрупули.
— Какво искате? — попита полугласно той.
— Нищо — поклати глава Бийо, посочвайки с пръст вратата, за да му подскаже, че бягството е все още възможно, — нищо. Ще съумея да открия доктор Жилбер.
— Третата, Бертодиер202 — отвърна Дьо Лоне кротко, почти разнежено.
И остана на същото място.
Изведнъж зад Бийо един глас произнесе:
— А! Ето го управителя!
Гласът бе спокоен, сякаш не принадлежеше на този свят, и при все това се усещаше, че всяка дума, която изрича, е остър кинжал, насочен към гърдите на Дьо Лоне.
Говореше Гоншон.
При неговите думи, като при тревожен звън на камбана, всички тези люде, опиянени от жажда за мъст, подскочиха, озърнаха се с пламтящи очи, забелязаха управителя и се спуснаха към него.
— Спасете го — каза Бийо, минавайки покрай Ели и Юлен, — иначе е загубен203.
— Помогнете ни — помолиха двамата мъже.
— Налага се да остана тук, аз също трябва да спася един човек.
И в миг Дьо Лоне, подхванат от хиляди свирепи ръце, бе повдигнат, повлечен, отнесен.
Ели и Юлен се хвърлиха подир тълпата, викайки:
— Спрете, обещали сме да го пощадим!
Това не беше вярно; ала тази благородна лъжа се изтръгна едновременно от тези две благородни сърца.
За секунда управителят, следван от Ели и Юлен, изчезна през прохода, водещ вън от Бастилията, сред крясъци: „Към Кметството! Към Кметството!“
Дьо Лоне, тази жива плячка, струваше за някои от победителите колкото мъртвата плячка, разгромената Бастилия.
Впрочем това грамадно, тъжно и безмълвно здание, посещавано от четири века насам само от стражи, тъмничари и един мрачен управител, представляваше странна гледка, станало плячка на народа, който тичаше из вътрешните дворове, сновеше по стълбите, бръмчеше като рояк мухи и изпълваше гранитния кошер с шум и движение.
Бийо проследи с очи Дьо Лоне, който, по-скоро отнесен, отколкото отведен, сякаш се носеше над тълпата.
Миг по-късно той изчезна. Бийо въздъхна, огледа се, видя Питу и се устреми към една кула, викайки:
— Бертодиер.
Един треперещ тъмничар се озова на пътя му.
— Третата в Бертодиер? — попита Бийо.
— Оттук, господине — посочи тъмничарят. — Но вече нямам ключове.
— Къде са?
— Взеха ми ги.
— Гражданино, услужи ми с брадвата си — обърна се Бийо към един жител на предградията.
— Давам ти я — отвърна мъжът. — Нямам нужда от нея, щом Бастилията е превзета.
Бийо грабна брадвата и се втурна по някаква стълба, воден от тъмничаря.
Тъмничарят спря пред една врата.
— Това ли е килията? — искаше да се увери арендаторът.
— Да.
— Затворникът в тази килия доктор Жилбер ли се казва?
— Не знам.
— Доведен е само преди пет-шест дни?
— Не знам.
— Е, какво пък! — тръсна глава Бийо. — Аз ще узная.
И сцепи вратата със силен замах на брадвата.
Тя беше дъбова, ала под ударите на якия арендатор се разлетяха трески.
Вече можеше да се надникне в килията.
Бийо прилепи око до отвора и хвърли поглед в мрака.
На лъча дневна светлина, който проникваше в тъмницата през зарешетения прозорец на кулата, се открояваше силуетът на мъж, прав, леко наклонил се назад, държащ в ръка една от пречките, която бе изтръгнал от леглото си, застанал в отбранителна поза.
Този човек явно бе готов да убие първия, който влезе.
Въпреки дългата брада, въпреки бледото лице, въпреки късо подстриганата коса Бийо го позна. Това беше доктор Жилбер.
