— Ще ни дадете ли думата си?
— Честна дума на благородник!
Неколцина поклатиха глави.
— Честна дума на благородник! — наблегна Дьо Лоне. — Има ли някой тук, който да не вярва в честната дума на един благородник?
— Не, не, няма! — гръмнаха петстотин гласа.
— Нека ми донесат хартия, перо и мастило.
Заповедите на управителя бяха изпълнени начаса.
— Така е добре! — рече Дьо Лоне.
После се обърна към нападателите:
— А сега вие се оттеглете.
Бийо, Юлен и Ели дадоха пример и първи излязоха.
Другите ги последваха.
Дьо Лоне положи фитила настрана и започна да пише условията на капитулацията на коляно.
Инвалидите и швейцарците, които съзнаваха, че става въпрос за спасението им, го наблюдаваха безмълвно и с един вид почтителен ужас.
Преди да остави перото върху хартията, Дьо Лоне се огледа. Дворовете бяха празни.
За миг навън разбраха какво се бе случило вътре.
Както бе казал господин Дьо Лом, населението сякаш изникваше изпод паважа. Сто хиляди души наобиколиха Бастилията.
Не бяха вече само работници, а граждани от всички класи. Освен мъже имаше и деца, и старци.
И всички носеха оръжие, всички надаваха викове.
Тук-там, сред някоя група се забелязваше разплакана жена, разрошена и кършеща пръсти, проклинаща каменния гигант с отчаян жест.
Това беше майка, на която Бастилията бе отнела сина, или съпруга, на която Бастилията бе отнела мъжа.
Но от един момент насетне Бастилията вече не гърмеше, нямаше пламъци, нито дим. Бастилията бе угаснала. Бастилията бе няма като гроб.
Безполезно би било да се прави опит за преброяване на следите от куршуми, опъстрили стените й. Всеки бе пожелал да стреля поне веднъж срещу това гранитно чудовище, реален символ на тиранията.
А когато научиха, че страшната Бастилия ще капитулира, че нейният управител е обещал да я предаде, никой не можеше да повярва.
Сред всеобщото съмнение — все още не се осмеляваха да се поздравят и чакаха в мълчание — зърнаха през една бойница да се подава писмо, набодено на върха на сабя.
Само че между писмото и обсадителите бе зейнал ровът на Бастилията, широк, дълбок, пълен с вода.
Бийо иска дъска — донесени са и са пробвани три, ала се оказват твърде къси. Най-сетне четвъртата докосва двата бряга на рова.
Бийо я закрепва възможно най-добре и без да се колебае, стъпва на играещия мост.
Тълпата е затаила дъх; всички очи са приковани в този човек, сякаш увиснал над рова, чиято застояла вода напомня водите на Коцит200. Питу, треперещ, сяда на насипа и скрива глава между коленете си.
Той е останал без душа, той плаче.
Изведнъж, когато Бийо е изминал две трети от разстоянието, дъската се залюлява, Бийо разперва ръце, пада и изчезва в рова.
Питу изръмжава и се спуска като нюфаундленд подир стопанина си.
Тогава един мъж се приближава до дъската, от която току-що е политнал Бийо.
И без колебание тръгва по нея. Този мъж е приставът от Шатле, Станислав Майар201.
Стигнал до мястото, където Питу и Бийо се борят с тинята, той поглежда надолу и като вижда, че ще се доберат невредими до брега, продължава пътя си.
След секунди се озовава оттатък рова и държи писмото, което му е подадено на върха на сабята.
После със същото спокойствие, със същата твърдост на походката се връща по дъската, по която е дошъл.
Но в момента, в който всички се струпват около него, за да четат, от бойниците се изсипва град от куршуми и се разнася ужасяващ гръм.
Един-единствен вик, ала от онези, които оповестяват жаждата за мъст на един народ, се изтръгва от десетки хиляди гърди.
— Хайде, вярвайте на тираните! — изкрещява Гоншон.
И без повече да се занимава с капитулацията, без да го е грижа за барута, без да помисли за себе си, без да мисли за затворниците, без да разсъждава, без да желае, без да иска друго освен мъст, народът се устремява към дворовете, вече не със стотици, а с хиляди.
Сега онова, което пречи на тълпата да нахлуе, е не стрелбата, а портите, оказали се твърде тесни.
При този взрив двамата войници, които не са изпуснали от очи господин Дьо Лоне, се хвърлят върху него, а трети докопва фитила и го стъпква с крак.
Дьо Лоне изважда сабята, скрита в бастуна му, и прави опит да се прободе; строшават сабята в ръцете му.
Тогава управителят разбира, че не му остава нищо друго, освен да чака, и той чака.
Народът нахълтва — гарнизонът му протяга ръка и Бастилията е превзета с щурм, с жива сила, без капитулация.
Понеже от сто години насам в кралската твърдина е затваряна не само инертна материя, а мисълта. Мисълта взривява Бастилията и народът влиза през пробойните.
Колкото до залпа насред затишието, по време на свалянето на оръжията, колкото до тази непредвидена агресивност, неполитична и смъртоносна, никой никога не узна кой е дал заповедта, кой е подбудителят, кой е изпълнителят.
Има моменти, в които бъдещето на цяла нация се поставя на везните на съдбата. Едното от блюдата натежава. Всеки вече мисли, че преследваната цел е достигната. Изведнъж невидима ръка пуска в другото блюдо или острието на кинжал, или пистолетен куршум. Тогава всичко се преобръща и отеква един- единствен вик: „Горко на победените!“
18.
Доктор Жилбер
Докато народът нахлува, ревейки от радост и гняв едновременно, в дворовете на Бастилията, двама души газят в тинестата вода на рововете.
Това са Питу и Бийо.
Питу подкрепя Бийо; не го е ударил куршум, не го е поразило нищо; но падането е позашеметило нашия арендатор.
Хвърлят им въжета, подават им прътове.
Питу се хваща за един прът, Бийо — за едно въже.
Пет минути по-късно ги прегръщат и понасят триумфално, както са си целите в кал.
Един предлага глътка ракия на Бийо; друг тъпче Питу с наденички и вино.
Трети ги бърше и отвежда на слънце.
Внезапно една мисъл, или по-скоро спомен проблясва в съзнанието на Бийо; той се изтръгва от усърдните грижи и се устремява към Бастилията.
— При затворниците! — зове, тичайки. — При затворниците!
— Да, при затворниците! — извиква на свой ред Питу и хуква подир арендатора.
Тълпата, която до момента е мислила само за палачите, се сепва и потръпва, сещайки се за жертвите.
И повтаря в хор: „Да, да, да, при затворниците!“
