— Внимавайте, господин Бийо, дръпнете се, ето че оръдието стреля по вас, ударникът на мюзетата щрака.
И едва момъкът бе произнесъл тези думи, свидетелстващи за предвидливост, оръдейната или пушечната стрелба прокънтяваше и картечът помиташе прохода.
Въпреки всички призиви Бийо демонстрираше чудеса от мощ и движения, все нахалост. Не можейки да пролее своята кръв, което, разбира се, не бе негова грешка, той проливаше потта си на едри капки.
Десетина пъти Питу го лови за дрехата и го кара да залегне до него точно в момента, в който щеше да го порази поредният залп.
Бийо обаче неизменно се надигаше пак и пак, не само, подобно на Антей198, по-силен от преди, но и с нова идея.
Най-често идеята се състоеше в това, да се спусне по дървената настилка на моста и да разсече с брадва гредите, които държаха веригите, както вече бе правил.
Питу крещеше, за да озапти арендатора, после, виждайки, че крясъците са безполезни, той се хвърляше вън от своето укритие, като казваше:
— Господин Бийо, скъпи господин Бийо, ами че госпожа Бийо ще остане вдовица, ако бъдете убит.
А швейцарците прокарваха косо цевите на пушките си през бойницата на мюзетата, за да улучат смелчака, опитващ се да превърне моста им в трески.
Или пък Бийо поискваше някое оръдие, за да разбие настилката; ала тогава засвирваше мюзетата, артилеристите се отдръпваха и арендаторът оставаше сам да обслужва оръдието, което отново изкарваше Питу от убежището му.
— Господин Бийо — умоляваше той, — господин Бийо, в името на госпожица Катрин! Ама помислете де, ако позволите да ви убият, госпожица Катрин ще остане сираче.
И Бийо се предаваше пред този довод, който за неговия ум бе по-силен от предходния.
Най-накрая плодоносното въображение на арендатора роди една последна идея.
Той се втурна към площада, викайки:
— Талига! Талига!
Питу реши, че онова, което е добро, става превъзходно, щом се удвои. И последва Бийо с възгласа:
— Две талиги! Две талиги!
Незабавно докараха десет талиги.
— Слама и сухо сено! — нареждаше Бийо.
— Слама и сухо сено! — повтори Питу.
И веднага двеста души донесоха всеки по наръч сено или слама.
Други трупаха изсушен тор на носилки.
Бяха принудени да се развикат, че имат десет пъти повече, отколкото им е необходимо. За един час щеше да се събере толкова фураж, че копата да се изравни с Бастилията.
Бийо хвана тегличите на талига, натоварена със слама, и вместо да я тегли, взе да я бута пред себе си.
Питу направи същото, без да знае защо, но смятайки, че е добре да подражава на арендатора.
Ели и Юлен отгатнаха какво замисля Бийо; всеки избута по една талига в двора.
Едва бяха прекрачили прага, посрещна ги яка стрелба. Чу се как куршумите и малокалибрените гюлета проникват с пронизителен шум в сламата или в дървото на ритлите и колелата. Ала никой от щурмуващите не бе засегнат.
Веднага щом пукотът стихна, двеста или триста души с пушки се впуснаха зад водачите на талигите и използвайки укреплението за укритие, вмъкнаха се под самата настилка на моста.
Там Бийо извади от джоба си огниво и прахан, сложи щипка барут на средата на лист хартия и подпали барута.
Барутът подпали хартията, а хартията — сламата.
Всеки се снабди с факла и четирите талиги лумнаха едновременно.
За да угасят огъня, трябваше да излязат; излизайки, излагаха се на сигурна смърт.
Пламъкът лизна настилката и захапа дървото с неумолимите си зъби.
Викът на радост, отекнал в двора, бе подет от целия площад „Сент Антоан“. Виждаха как димът се вие над кулите. Досещаха се, че става нещо съдбоносно за обсадените.
Наистина, нажежените вериги се откачиха от гредите. Мостът падна, наполовина потрошен, наполовина изгорен, димящ и мятащ искри.
Пожарникарите дотичаха с помпите си. Управителят заповяда да се открие огън, но инвалидите отказаха.
Само швейцарците се подчиниха. Швейцарците обаче не бяха артилеристи и оръдията трябваше да се изоставят.
Френските гвардейци, напротив, щом забелязаха, че огънят на артилерията секва, се приготвиха за стрелба — третото гюле разби решетката.
Управителят се бе качил на платформата, за да погледне дали обещаната помощ пристига, когато изведнъж се оказа обгърнат от дим. Именно тогава се спусна трескаво долу и нареди на артилеристите да открият огън.
Отказът на инвалидите го подразни. Разбиването на решетката го убеди, че всичко е загубено.
Господин Дьо Лоне усещаше, че е ненавиждан. Знаеше, че за него няма спасение. През цялото време, докато траеше битката, бе таил мисълта да се погребе под развалините на Бастилията.
В мига, в който осъзнава, че всяка съпротива е безполезна, изтръгва фитила от ръцете на един артилерист и скача към подземието, където са мунициите.
— Барутът! — писват двайсетина изплашени гласа. — Барутът! Барутът!
Видели са фитилът да свети в ръцете на управителя. Отгатват намерението му. Двама войници се хвърлят199 и насочват байонетите си към гърдите му тъкмо когато отваря вратата.
— Можете да ме убиете — процежда Дьо Лоне, — но надали толкова бързо, че да не успея да запратя този фитил сред буретата. Тогава и обсадители, и обсадени, до един ще хвръкнете във въздуха.
Двамата войници се спират. Не помръдват байонетите си, ала Дьо Лоне все така продължава да командва, защото си дават сметка, че държи живота на всички в ръцете си. Действието му ги приковава по местата им. Нападателите разбират, че става нещо необикновено. Те отправят погледи към вътрешността на двора и съзират заплашения и заплашващ управител.
— Чуйте ме — казва Дьо Лоне. — Ако един от вас направи крачка, за да проникне в този двор, ще възпламеня барута.
Онези, до които стигат словата му, имат чувството, че земята се разлюлява под нозете им.
— Какво искате? — питат множество гласове с неприкрит ужас.
— Искам капитулация, и то почтена капитулация.
Нападателите не обръщат внимание на думите на Дьо Лоне; те не вярват на този акт на отчаяние; понечват да нахлуят. Бийо е начело. Изведнъж той пребледнява, побиват го тръпки — помислил е за доктор Жилбер.
Докато арендаторът е мислел само за себе си, за него е било без значение дали Бастилията ще бъде вдигната във въздуха и той заедно с нея, ала доктор Жилбер трябва да живее на всяка цена.
— Спрете! — изкрещява Бийо, хвърляйки се пред Ели и Юлен. — Спрете в името на затворниците!
И тези мъже, които не се страхуваха за собствения си живот, отстъпиха, на свой ред мъртвешки бледи и треперещи.
— Какво искате? — попитаха те, повтаряйки въпроса, който вече бе отправен към Дьо Лоне от страна на гарнизона.
— Искам всички да се оттеглят — отвърна управителят. — Не ще приема никакво предложение, докато има и един външен човек в дворовете на Бастилията.
— Но няма ли да се възползвате от отсъствието ни, за да върнете всичко, както си беше? — усъмни се Бийо.
— Ако ми бъде отказана капитулация, ще намерите всичко, както си е: вие при онази врата, аз — при тази.
