— Защото дворът ще научи с каква работа сме се заели и ще ни прати швейцарците на Безенвал и драгуните на Ламбеск, и тогава ще се окажем между три огъня.
Бийо бе принуден да признае, че има истина в думите на Гоншон. Най-накрая пратениците се появиха отново. По унилите им изражения личеше, че не са постигнали нищо.
— Е — рече Гоншон, сияейки от радост, — казвах ли ви? Предреченото ще се сбъдне — проклетата крепост е осъдена.
После, без дори да разпита депутацията, се втурна вън от първия двор, зовейки:
— На оръжие, деца! На оръжие! Управителят отказа.
Действително, едва Дьо Лоне бе прочел писмото на Флесел, лицето му просветна и вместо да приеме направените предложения, извика:
— Господа парижани, поискахте битка, сега е твърде късно.
Парламентьорите бяха настояли и му бяха описали всички нещастия, до които можеше да доведе съпротивата. Ала той не пожела да чуе нищо и накрая им заяви същото, което бе казал два часа по-рано на Бийо:
— Излезте, или ще наредя да ви разстрелят.
И парламентьорите излязоха.
Този път Дьо Лоне подхвана офанзивата. Той изглеждаше горящ от нетърпение. Още преди пратениците да са прекрачили прага на двора, мюзетата на маршал Дьо Сакс изсвири една мелодия. Трима души паднаха: първият бе мъртъв, останалите двама — ранени.
Единият от ранените беше френски гвардеец, другият — парламентьор.
При вида на този човек, когото званието правеше неприкосновен и когото отнасяха облян в кръв, тълпата се разбуни отново.
Адютантите на Гоншон заеха местата си от двете му страни; но бяха успели да прескочат до своите домове и да сменят облеклото си.
Вярно е, че единият живееше до Арсенала, а другият — на улица „Шарон“.
Юлен, най-напред часовникар в Женева, после ловец при маркиз Дьо Конфлан, се върна с униформената си ливрея, наподобяваща одеждите на унгарски офицер.
Ели, бивш офицер от полка на кралицата, бе облякъл униформата си, което вдъхна на народа вярата, че армията е за него и с него.
Огънят започна с още по-голямо ожесточение.
В този момент майорът от Бастилията, господин Дьо Лом, се приближи до управителя.
Той бе смел и честен войник, ала дълбоко в себе си беше останал гражданин и с болка наблюдаваше това, което се случваше, и най-вече мислеше за онова, което щеше да стане.
— Господине — каза му, — нямаме припаси и вие го знаете.
— Знам — отвърна Дьо Лоне.
— Знаете също така, че нямаме и заповед.
— Моля да ме извините, господин Дьо Лом, имам заповед да държа Бастилията затворена, ето защо са ми поверени ключовете й.
— Господине, освен за затваряне на вратите, ключовете служат не по-зле и за отваряне. Внимавайте да не направите така, че да изколят гарнизона, без да спасите твърдината. Две победи в един ден. Погледнете тези хора, които убиваме, сякаш изникват изпод паважа. Сутринта бяха петстотин, преди три часа бяха десет хиляди, сега са повече от шейсет хиляди, утре ще бъдат сто хиляди. Когато оръдията ни млъкнат, а ще трябва да се стигне дотам, те ще са достатъчно силни, за да разрушат Бастилията с голи ръце.
— Не говорите като военен, господин Дьо Лом.
— Говоря като французин, господине. Казвам, че щом Негово величество не ни е дал никаква заповед… Казвам, че след като господин превото на търговците ни направи разумно предложение, а именно сто души от националната гвардия да влязат в крепостта, вие можехте, за да избегнете трагедията, която предвиждам, да приемете този компромис.
— Значи според вас, господин Дьо Лом, властта, представляваща град Париж, е власт, на която следва да се подчиняваме?
— Според мен, в отсъствието на върховната власт на краля, да, господине.
— Е, добре! — рече Дьо Лоне, издърпвайки майора в един ъгъл на двора. — Четете, господин Дьо Лом.
И му подаде малък къс хартия. Майорът прочете:
Дръжте се здраво, залъгвам парижаните с кокарди и обещания. До края на деня господин Дьо Безенвал ще ви изпрати подкрепления.
Дьо Флесел197
— Как е стигнала дотук тази бележка, господине? — попита майорът.
— С писмото, което ми връчиха господа парламентьорите. Те мислеха, че ми носят призив да предам Бастилията, а то се оказа заповед да я браня.
Майорът наведе глава.
— Вървете на поста си, господине — отсече Дьо Лоне, — и не го напускайте, докато не пратя да ви повикат.
Господин Дьо Лом се подчини.
Господин Дьо Лоне сгъна хладнокръвно бележката, сложи я отново в джоба си и се върна при мерачите, нареждайки им да се целят ниско и точно.
Мерачите се подчиниха, както бе сторил господин Дьо Лом.
Но съдбата на крепостта беше решена. Никаква човешка сила не бе в състояние да я предотврати.
На всеки оръдеен изстрел народът отговаряше с: „Искаме Бастилията!“
И докато гласовете искаха, ръцете действаха.
В числото на гласовете, които викаха най-енергично, в числото на ръцете, които действаха най- ефикасно, бяха тези на Питу и на Бийо.
Само че всеки реагираше според природата си.
Бийо — неустрашим и самонадеян, като булдог, се бе хвърлил напред още от самото начало, нехаейки за куршумите и картеча.
Питу — осторожен и благоразумен, като лисица, надарен в най-висока степен с инстинкт за самосъхранение, използваше всичките си способности, за да съзре опасността и да я избегне.
Очите му различаваха най-смъртоносните бойници, улавяха неуловимото движение на бронза, който щеше да стреля. Стигна дотам, че отгатна точния момент, в който батареята от крепостни оръдия удари по подвижния мост.
След като очите му изпълнеха задължението си, идваше ред на крайниците да поработят за своя собственик.
Раменете се свиваха, гръдта се прибираше, тялото му заприличваше на дъска, гледана отстрани.
В такива мигове Питу, възпълничкият Питу, защото той беше мършав само в краката, се превръщаше в осил, в геометрична линия, без ширина, нито дебелина.
Беше си харесал скрито кътче в прохода между първия и втория подвижен мост, нещо като вертикален парапет, образуван от каменни издатини; главата му бе предпазвана от един от камъните, коремът от друг, а коленете от трети, и Питу беше благодарен, задето природата и фортификационното изкуство се бяха преплели така сполучливо, та се намираше по един камък за всяко място, което би могло да бъде улучено смъртоносно.
От своя ъгъл, където се бе спотаил като заек в леговището си, той даваше по някой изстрел за успокоение на съвестта, понеже срещу себе си имаше само стени и парчета дърво; ала това очевидно доставяше удоволствие на Бийо, който току го подканяше:
— Стреляй де, мързеливецо, стреляй!
А Питу на свой ред, за да уталожи плама на арендатора, му викаше:
— Ама не се показвайте така, чичо Бийо.
Или пък:
