type='note'>188; този ден бе облечен в сива ленена дреха, носеше червената лента на ордена „Свети Луи“ и държеше в ръка бастун със сабя в него.
Лош човек беше господин Дьо Лоне;
Както Шатоньоф, Ла Врилиер и Сен Флорантен си прехвърляха от баща на син правото да подписват заповеди за арест, така и членовете на фамилията Дьо Лоне си предаваха Бастилията.
Защото се знае, че не военният министър бе този, който назначаваше служителите в тъмниците. В Бастилията всички места се купуваха — от поста на управителя до длъжността на помощник-готвача. Управителят на Бастилията бе един портиер в едър мащаб, гостилничар с еполети, който добавяше към шейсетте хиляди франка от заплатата си шейсет хиляди от грабежи и изнудвания.
Изискваше се солидна посветеност в капитала и лихвите на авансовите плащания.
Колкото до скъперничеството, господин Дьо Лоне бе надминал своите предшественици. Може би бе платил по-скъпо за мястото си и бе предвидил, че не ще го запази дълго.
Той хранеше семейството си за сметка на затворниците. Беше намалил разходите за отопление и удвоил наема за всяка част от мебелировката.
Дьо Лоне имаше правото да вкарва в Париж сто бъчви с вино, освободени от общински данъци. Управителят продаваше това право на един кръчмар, който по такъв начин се сдобиваше с превъзходни вина. А с една десета от спестения налог той купуваше киселаш, който даваше на затворниците да пият.
За клетниците, хвърлени в Бастилията, оставаше една-едничка утеха — малката градинка на един от бастионите. Там те се разхождаха; там можеха да се насладят за миг на въздух, цветя, светлина, изобщо на природа.
Той бе отдал градинката под наем на един градинар и за петдесетте ливри годишно, които получаваше, беше отнел на нещастниците и тази сетна радост.
Вярно е, че на богатите обитатели на Бастилията угаждаше прекомерно; един от тях водеше при държанката си, чиято издръжка бе включена в цената на мебелировката на затворника и така тя не струваше нищо на господин Дьо Лоне.
Прелистете „Разбулената Бастилия“190, където наред с този факт ще откриете и много други.
В същото време управителят бе храбър човек.
Още от предния ден бурята тътнеше наоколо. Още от предния ден той чувстваше, че непрестанно растящата вълна на бунта се блъска в подножието на стените.
И при все това бе бледен, но невъзмутим.
Наистина зад гърба му се намираха четири оръдия, готови да открият огън; около него имаше цял гарнизон от швейцарци и инвалиди, а пред него само един мъж без оръжие.
Защото влизайки, Бийо бе оставил карабината си на Питу да я пази.
Той бе разбрал, че от другата страна на тази решетка, която виждаше, каквото и да е оръжие би било по-скоро опасно, отколкото полезно.
В един-единствен миг арендаторът забеляза всичко — спокойното и почти заплашително държане на управителя; швейцарците, разположени в караулните помещения; инвалидите по платформите и мълчаливото движение на артилеристите, които допълваха със заряди раклите на оръдията.
Постовете бяха с пушки в ръце, а офицерите с голи саби.
Управителят остана неподвижен и Бийо бе принуден да се приближи до него; зад парламентьора на народа решетката се затвори със зловещ шум на скърцащо желязо, който го накара, колкото и смел да беше, да потръпне до мозъка на костите.
— Какво пак искате от мен? — попита Дьо Лоне.
— Пак ли? — повтори Бийо. — Струва ми се, че ви виждам за първи път, следователно нямате право да бъдете отегчен от вида ми.
— Според онова, което ми казаха, вие идвате от Кметството.
— Така е.
— А току-що вече приех една депутация от общината.
— Какво е правила тук?
— Поискаха от мен да обещая, че няма да откривам огън пръв.
— И вие обещахте?
— Да. Поискаха и да дръпна назад оръдията.
— И вие наредихте да ги дръпнат. Знам това! Бях на площада пред Бастилията, когато маневрата беше извършена.
— И си помислихте, че ще отстъпя пред заплахите на този народ?
— По дяволите! — процеди Бийо. — Поне така изглеждаше.
— Казвах ви, господа — изкрещя Дьо Лоне на офицерите, — казвах ви, че ще ни сметнат за страхливци.
После се обърна към Бийо:
— А вие от чие име идвате?
— От името на народа! — гордо отвърна арендаторът.
— Това е добре — рече, усмихвайки се, Дьо Лоне, — но допускам, че имате и още някаква препоръка. Защото с тази, на която се позовавате, нямаше да можете да преминете първата линия от постове.
— Да, имам пропуск от господин Дьо Флесел, вашия приятел.
— Флесел! Вие казахте „вашия приятел“ — подхвана Дьо Лоне, взирайки се в парламентьора, сякаш искаше да надникне в дълбините на сърцето му. — Откъде знаете, че господин Дьо Флесел е мой приятел?
— Ами предполагам.
— Предполагал бил. Хубаво. Да видим пропуска.
Бийо подаде документа.
Дьо Лоне го прочете веднъж, втори път, разгърна го, за да провери дали не съдържа и постскриптум, вдигна го на светлината, за да се увери, че няма нищо между редовете.
— И това ли е всичко, което има да ми каже? — попита той.
— Това е.
— Сигурен ли сте?
— Абсолютно сигурен.
— Нищо устно?
— Нищо.
— Странно! — сключи вежди управителят, хвърляйки поглед през една от бойниците към площада на Бастилията.
— Ама какво очаквате да ви каже? — губеше търпение Бийо.
Дьо Лоне направи едно нервно движение.
— Всъщност нищо. Хайде говорете, какво искате от мен? Само побързайте, защото нямам време.
— Искам да ни предадете Бастилията.
— Моля? — произнесе управителят и се обърна рязко, сякаш не бе чул добре. — Какво казахте?…
— Казах, че в името на народа ви призовавам да предадете Бастилията.
Дьо Лоне сви рамене.
— Действително народът е странно животно — изрече.
— Абе… — промърмори Бийо.
— И какво иска да прави той с Бастилията?
— Иска да я разруши.
— И какво, по дяволите, му пречи на този народ Бастилията? Да не би някога човек от народа да е бил затварян в Бастилията? Бастилията! Народът, напротив, трябва да благославя всеки неин камък. Кого хвърлят в Бастилията? Философите, учените, аристократите, министрите, принцовете, сиреч враговете на народа.
