хиляди, които вече са тук — това е повече, отколкото ни трябва, за да успеем.
— И ще успеем — тръсна глава Гоншон.
— Така си мисля. Е, хайде, събери твоите трийсет хиляди души. Аз влизам при управителя, ще го приканя да се предаде. Ако склони, толкова по-добре, ще избегнем кръвопролитието. Ако ли пък не, пролятата кръв ще тежи на него, а пролятата за несправедлива кауза кръв носи нещастие. Питайте германците.
— Колко време ще останеш при управителя?
— Колкото може по-дълго, докато Бастилията бъде напълно обсадена. Та когато изляза, атаката да започне.
— Разбрано.
— Ти не изпитваш недоверие към мен, нали? — попита Бийо, подавайки ръка на Гоншон.
— Аз ли? — отвърна Гоншон с пренебрежителна усмивка, стискайки ръката на якия арендатор със сила, която никой не би заподозрян у това изпосталяло тяло. — Да изпитвам недоверие? И защо? Стига да поискам, с една дума, с един знак ще накарам да те стрият като стъкло, та дори да си на завет зад тези кули, дето утре няма да ги има, и да си бранен от тези войници, които до довечера ще минат на наша страна или ще приключат земния си път. Така че върви и разчитай на Гоншон, както той разчита на Бийо.
Арендаторът бе убеден и се отправи към входа на Бастилията, докато неговият събеседник навлизаше в предградието, сподирен от викове, повторени хиляди пъти: „Да живее Гоншон! Да живее Мирабо на народа!“
— Не знам какъв е Мирабо на благородниците — рече Питу на Бийо, — но намирам, че нашият е твърде грозен.
16.
Бастилията и нейният управител
Няма да описваме Бастилията, би било безполезно.
Тя живее като вечен образ в паметта едновременно и на старците, и на децата.
Ще се задоволим да припомним, че двете й кули близнаци гледаха към площада, докато страничните й стени бяха успоредни на брега на днешния канал.
Входът на Бастилията беше защитаван най-напред от едно караулно помещение, после от два реда постове и накрая от два подвижни моста.
След като се преминеха различните препятствия, стигаше се до двора на управата, където бе жилището на управителя.
Една галерия водеше от двора към рововете на Бастилията.
При този втори вход, гледащ към рововете, имаше подвижен мост, караулно и желязна бариера.
При първия вход искаха да арестуват Бийо185, но той им показа пропуска си от Флесел и го пуснаха да мине.
Тогава Бийо видя, че Питу го следва. Момъкът не беше инициативен, ала по стъпките на арендатора би слязъл и в ада или пък би се качил на Луната.
— Остани отвън — каза Бийо. — Ако не изляза, ще е добре да има някой, който да припомни на народа, че съм влязъл.
— Така е — кимна Питу. — След колко време трябва да му припомня това?
— След един час.
— А ковчежето? — попита Питу.
— О, да! Ако не изляза, ако Гоншон не превземе Бастилията или пък в края на краищата ако, след като я превземе, не ме намерят, трябва да се каже на доктор Жилбер, когото може би ще намерят, че хора, дошли от Париж, са ми задигнали ковчежето, което ми беше поверил преди пет години; че съм тръгнал още в същия миг, за да му го съобщя; че пристигайки в Париж, съм научил, че е в Бастилията; че съм поискал да превзема Бастилията и че съм пожертвал живота си, който винаги е бил на негово разположение.
— Много хубаво, чичо Бийо — рече Питу, — само че е твърде дълго и се страхувам да не го забравя.
— Това, което казах ли?
— Да.
— Ще ти го повторя.
— Не — чу се глас, — по-добре би било да се напише.
— Не знам да пиша — отвърна Бийо.
— Аз знам, аз съм пристав.
— А! Вие сте пристав? — погледна го арендаторът.
— Станислав Майар, пристав от Шатле.
И той извади от джоба си дълъг рогов дивит186, в който имаше перо, хартия и мастило, всичко необходимо за писане.
Това бе един четирийсет и пет годишен мъж187, висок, слаб, сериозен, облечен изцяло в черно, както подхождаше на професията му.
— Този дяволски прилича на гробар — прошепна Питу.
— Вие казвате — подхвана невъзмутимо приставът, — че хора, дошли от Париж, са ви отмъкнали едно ковчеже, което ви е било поверено от доктор Жилбер?
— Да.
— Това е наказуемо.
— Тези хора принадлежат към парижката полиция.
— Безчестни крадци! — изрече Майар.
После, подавайки листа на Питу, добави:
— Вземи, млади човече, ето исканата бележка. И ако той бъде убит — приставът посочи Бийо, — ако ти бъдеш убит, да се надяваме, че няма и аз да бъда убит.
— И ако не бъдете убит, какво ще направите вие? — попита Питу.
— Онова, което ти би трябвало да направиш.
— Благодаря — каза Бийо.
И протегна ръката си на пристава.
Майар я стисна със сила, за която трудно би могло да се повярва, че съществува в такова мършаво тяло.
— Значи мога да разчитам на вас? — взря се в него Бийо.
— Както можете да разчитате на Марат, на Гоншон.
— Прекрасно — рече Питу, — ето една Троица, каквато съм сигурен, че не ще намеря в рая.
Сетне, обръщайки се към Бийо, додаде:
— Преди всичко благоразумие, нали, чичо Бийо?
— Питу — отвърна арендаторът с едно красноречие, което понякога учудва у подобна селска натура, — не забравяй, че най-благоразумното нещо във Франция е смелостта.
И той пресече първата линия на постовете, докато момъкът пое обратно към площада.
При подвижния мост му се наложи отново да преговаря.
Бийо показа пропуска си; свалиха подвижния мост; решетката се отвори.
Зад нея стоеше управителят.
Този вътрешен двор, в който управителят чакаше Бийо, служеше за разходки на затворниците. Той бе охраняван от осем кули, сиреч от осем гиганта. Нито един прозорец не гледаше към него. Слънцето никога не стигаше до влажния и почти тинест паваж; беше като дъно на широк кладенец.
В този двор един часовник, крепен от статуи на оковани затворници, отброяваше часовете, изцеждайки бавно и отмерено минутите, както капките вода, избили по тавана на тъмница, падат върху каменния под, който са разяли.
На дъното на този кладенец затворникът, изгубен в каменната бездна, съзерцаваше за миг неумолимата голота на камъка и копнееше да се прибере обратно в килията си.
Зад решетката, която водеше към двора, стоеше, вече казахме, господин Дьо Лоне.
Той беше на възраст между четирийсет и пет и петдесет години
