Веднага престилки, копринени рокли, шалове биват раздрани, разкъсани и от парчетата се правят панделки, розети, шарфове. Всеки получава по нещо.
След което малката армия на Бийо тръгна отново.
Пътем тя се попълваше; от всички артерии на предградието Сент Антоан в нея се вливаше най-живата и гореща част от народната кръв.
Стигнаха в доста добър ред до улица „Ледигиер“, където вече внушително множество любопитни — едни боязливо, други спокойно, а трети дръзко — гледаха към кулите на Бастилията, напичани от жаркото слънце.
Пристигането на народните барабанчици от предградието Сент Антоан, на стотина френски гвардейци по булеварда, на Бийо и неговата войска, която наброяваше може би хиляда-хиляда и двеста души, мигновено промени настроенията и вида на тълпата. Боязливите се окуражиха, спокойните се въодушевиха, дръзките започнаха да отправят закани.
— Долу оръдията! Долу оръдията! — викаха двайсетина хиляди гласа и заплашителни юмруци се размахваха по посока на едрокалибрените оръдия, които подаваха медните си дула през амбразурите на платформите.
Точно в този момент, сякаш управителят на крепостта се подчиняваше на исканията на тълпата, артилеристите се приближиха до оръдията и те се прибраха навътре и изчезнаха съвсем.
Тълпата заръкопляска. Значи тя беше сила, щом отстъпваха пред волята й.
Стражите обаче все така крачеха по платформите. Един инвалид се размина с един швейцарец.
След като бяха викали: „Долу оръдията!“, закрещяха: „Долу швейцарците!“ Това бе продължение на възгласа от вчерашния ден: „Долу германците!“
Ала швейцарците си се разминаваха с инвалидите.
Един от онези, които скандираха: „Долу швейцарците!“, загуби търпение; той имаше пушка в ръцете си; насочи я към стражите и стреля.
Куршумът се заби в сивата стена на Бастилията на една стъпка под зъберите на кулата, точно срещу мястото, където минаваше стражата. Попадението изглеждаше като бяла точка, но часовият дори не се спря, нито обърна глава.
Силен ропот се надигна около човека, който току-що бе дал сигнал за нечувана, безумна атака. В този ропот се долавяше повече уплаха, отколкото ярост.
Мнозина изобщо не съзнаваха, че да стреляш с пушка срещу Бастилията не е престъпление, което се наказва със смърт.
Бийо гледаше тази зеленикава маса, подобна на онези митични чудовища, които античността ни представя покрити с люспи. Той броеше амбразурите, където всеки миг оръдията можеха отново да заемат местата си; броеше пушките в укреплението, зинали зловещо с дула като очи през бойниците.
И поклати глава, спомняйки си думите на Флесел.
— Никога няма да успеем — прошепна.
— И защо да не успеем? — попита един глас до него.
Бийо се обърна и видя мъж със свирепо изражение, облечен в дрипи, чиито очи искряха като две звезди.
— Защото ми изглежда невъзможно такава грамада да бъде превзета със сила.
— Превземането на Бастилията — рече мъжът — не е военно действие, а акт на вяра183 — повярвай и ще успееш.
— Търпение — каза Бийо, търсейки пропуска в джоба си, — търпение!
Мъжът се излъга за намерението му.
— Търпение! — повтори ядно той. — Да, естествено, ти си охранен. Имаш вид на фермер.
— И действително съм такъв — не скри Бийо.
— Тогава е ясно защо приканваш към търпение. Ти винаги си бил нахранен. Погледни обаче тези привидения, които ни заобикалят. Виж изсъхналите им вени, преброй ребрата им през дупките на дрехите и ги попитай дали разбират думата „търпение“?
— Ето един, който говори доста добре — рече Питу, — ала ме плаши.
— Мен пък не ме плаши — отвърна Бийо.
И като се обърна към човека, каза:
— Да, търпение. Но за около четвърт час, не повече.
— Аха! — усмихна се мъжът. — Четвърт час! Наистина не е много. И какво ще направиш за четвърт час?
— За четвърт час ще посетя Бастилията, ще науча числеността на гарнизона й, ще узная намеренията на управителя й и ще разбера откъде се влиза.
— Да, ако знаеш откъде се излиза.
— При положение, че не изляза, ще дойде един човек, който ще ме измъкне.
— И кой е човекът?
— Гоншон, Мирабо на народа.
Мъжът потрепера; очите му замятаха пламъци.
— Познаваш ли го? — попита той.
— Не.
— Е, тогава?
— Ще се запозная. Казаха ми, че първият, към когото се обърна на площада на Бастилията, ще ме отведе при него. Ти си на площада на Бастилията, заведи ме при този човек.
— Какво искащ от него?
— Да му предам една бележка.
— От кого е?
— От Марат, лекаря.
— От Марат! Познаваш Марат! — възкликна мъжът.
— Преди малко се разделихме.
— Къде?
— При Кметството.
— Какво прави той?
— Отиде в Дома на инвалидите, за да въоръжи двайсет хиляди души.
— В такъв случай дай ми бележката. Аз съм Гоншон.
Бийо отстъпи крачка назад.
— Ти си Гоншон? — произнесе в недоумение.
— Приятели — извика човекът в дрипи, — ето един, който не ме познава и пита дали наистина аз съм Гоншон.
Тълпата избухна в смях. На всички тези хора им се струваше невъзможно някой да не познава любимия им оратор.
— Да живее Гоншон! — гръмнаха две-три хиляди гласа.
— Вземете — и Бийо му подаде бележката.
— Приятели — рече Гоншон, след като я прочете и тупна арендатора по рамото, — той е наш брат. Марат ми го препоръчва. Значи може да се разчита на него. Как се казваш?
— Казвам се Бийо.
— А пък аз се казвам Аш184 — отвърна Гоншон. — И се надявам, че ние двамата ще направим нещо.
Тълпата се усмихна на кръвнишката игра на думи.
— Да, да, ще направим нещо — подкрепи го тя.
— И какво ще направим? — обадиха се няколко гласа.
— По дяволите! — свъси вежди Гоншон. — Ще превземем Бастилията.
— Ха тъй де! — викна Бийо. — Ето това се казва приказка. Чуй ме, храбри Гоншон, с колко хора разполагаш?
— Почти с трийсет хиляди.
— И като прибавим двайсетте хиляди, които ще се присъединят към нас от Инвалидите, и десетте
