— Е, какво пък! Това доказва, че народът не е егоист.
— Приятелю — каза Дьо Лоне с нотка в гласа, наподобяваща състрадание, — личи си, че не сте войник.
— Имате право, арендатор съм.
— И че не сте от Париж.
— Наистина, от провинцията съм.
— И че не познавате из основи Бастилията.
— Вярно е, познавам само онова, което съм видял, тоест външните стени.
— Тогава елате с мен, ще ви покажа какво е Бастилията.
— Аха! — измърмори Бийо. — Ще ме прекарат над някое подземие, което ще се отвори внезапно под краката ми и край с Бийо.
Но неустрашимият арендатор дори не мигна и се приготви да последва управителя на Бастилията.
— Най-напред ще узнаете — поде Дьо Лоне, — че в погребите имам достатъчно барут, за да вдигна във въздуха Бастилията и заедно с нея половината предградие Сент Антоан.
— Знам това — отвърна спокойно Бийо.
— Добре. Сега вижте тези четири оръдия.
— Виждам ги.
— Те обстрелват цялата тази галерия, както пак виждате, и тази галерия е защитавана първо от едно караулно помещение, след това от два рова, които могат да бъдат преминати само по двата подвижни моста, и накрая от една решетка.
— О! Не казвам, че Бастилията е зле охранявана — рече Бийо, без да трепне, — а само че ще бъде добре нападната.
— Да продължим — отмина забележката му Дьо Лоне.
Арендаторът кимна в знак на съгласие.
— Ето една тайна врата, която води към рововете — нареждаше управителят. — Погледнете дебелината на стените.
— Поне четирийсет стъпки.
— Да, четирийсет стъпки в долната и петнайсет в горната им част. Прекрасно съзнавате, че колкото и да са здрави ноктите на народа, той ще ги изпотроши о тези камъни.
— Не съм споменавал, че народът ще разруши Бастилията, преди да я превземе — отговори Бийо, — казах, че ще я разруши, след като я превземе.
— Да се качим — подкани го Дьо Лоне.
— Да се качим.
Те изкачиха трийсетина стъпала.
Управителят се спря.
— Вижте — посочи той. — Ето още една амбразура, гледаща към пътя, по който се готвите да влезете. Тя е бранена само от едно крепостно оръдие, ала то има известна репутация. Вие несъмнено знаете песента:
— Разбира се, че я знам — отвърна Бийо. — Но не мисля, че е време да се пее.
— Ама почакайте! Маршал Дьо Сакс е наричал това малко оръдие своя мюзета, защото му е свирело най-вярно мелодията, която е обичал най-много. Това е една историческа подробност.
— О! — възкликна Бийо.
— Да продължаваме нагоре.
И те стигнаха до платформата на едната кула.
— Аха! — поклати глава парламентьорът.
— Какво? — попита Дьо Лоне.
— Не сте наредили да свалят оръдията.
— Заповядах да ги изтеглят назад, това е всичко.
— Вие знаете, че ще кажа на народа, че оръдията си стоят.
— Кажете!
— С една дума, не желаете да ги свалите?
— Не.
— Категорично?
— Оръдията на краля са тук по заповед на краля, господине. И ще бъдат махнати само по заповед на краля.
— Господин Дьо Лоне — поде Бийо, усещайки как речта му се издига на висотата на положението, — господин Дьо Лоне, ето го истинския крал, на когото ви съветвам да се подчинявате.
И той посочи сивата тълпа, окървавена тук и там от сблъсъка предния ден, която се бе струпала пред рововете, а оръжието й проблясваше на слънцето.
— Господине — каза на свой ред Дьо Лоне, отмятайки глава назад с израз на високомерие, — възможно е вие да признавате двама крале. Но аз, управителят на Бастилията, признавам само един, Луи, шестнайсетият от династията, поставил подписа си под грамота, по силата на която се разпореждам тук с хората и нещата.
— Значи вие не сте гражданин? — извика Бийо в изблик на гняв.
— Аз съм френски благородник — отсече управителят.
— А, наистина, вие сте войник и говорите като войник.
— Вие го казахте, господине — отвърна Дьо Лоне, покланяйки се. — Аз съм войник и изпълнявам заповед.
— А аз, господине — натърти Бийо, — съм гражданин и понеже моят граждански дълг е в противоречие с вашата войнска заповед, един от двама ни ще умре — или този, който ще се подчини на даденото му нареждане, или този, който ще изпълни дълга си.
— Вероятно така ще стане, господине.
— Да разбирам ли, че сте решили да стреляте по народа?
— Не, докато той не стреля по мен. Обещах на пратениците на господин Дьо Флесел. Виждате, че оръдията са изтеглени, ала при първия изстрел от площада срещу моята крепост…
— При първия изстрел, какво?
— Ще се приближа до едно от тези оръдия, до това например. Ще го дотъркалям лично до амбразурата, лично ще се прицеля и лично ще възпламеня заряда с този фитил тук.
— Вие?
— Аз.
— О! Не бих повярвал — каза Бийо, — преди да сте извършили такова престъпление…
— Вече ви заявих, че съм войник, господине, и признавам само дадените ми заповеди.
— Е, добре, гледайте! — арендаторът дръпна Дьо Лоне до една амбразура и му показа последователно с пръст две различни точки: предградието Сент Антоан и булеварда. — Ето кой отсега нататък ще ви дава заповеди.
Той сочеше две черни, плътни и ревящи маси, които, принудени да се огънат във формата на копие от калъпа на булевардите, се извиваха като огромна змия, на която се виждаха главата и тялото, но чиято опашка се губеше в гънките на терена, по който пълзеше.
И цялото гигантско влечуго просветваше в блестящи люспи.
Това бяха двете войски, на които Бийо бе определил среща на площада на Бастилията — едната на Марат и другата на Гоншон.
Те напредваха от две страни, размахвайки оръжие и надавайки ужасяващи викове.
Дьо Лоне пребледня при тази гледка и като вдигна бастуна си, изкрещя:
