непристъпност. Народът вероятно се бе надявал, че в тези времена на отстъпки, каквито му се правеха, ще се мине без проливане на кръв.
Народът се мамеше. Оръдейният изстрел срещу него придаваше друго измерение на титаничното дело, което бе предприел.
Незабавно проехтя добре насочена мускетна стрелба, идваща от платформата на Бастилията.
Сетне отново настъпи затишие, прекъсвано от отделни викове, стенания и жалби, долитащи оттук- оттам.
Тогава в тази тълпа се усети едно мощно раздвижване; това бе народът, който вдигаше своите мъртви и ранени.
Ала народът изобщо не помисли да бяга или, ако го помисли, се засрами, като се преброи.
Действително булевардите, улица „Сент Антоан“ и предградието Сент Антоан бяха същинско море от хора; на всяка вълна — по една глава, на всяка глава — пламтящи очи и заплашваща уста.
За миг всички прозорци в квартала се окичиха със стрелци, дори и тези, които бяха извън обсега на метежа.
Ако по терасите или амбразурите се появеше инвалид или швейцарец, той се оказваше под прицела на стотина пушки и градушка от куршуми очукваше ъглите на камъка, зад който се бе прислонил.
Но скоро се умориха да стрелят по безчувствени стени. Изстрелите търсеха плът. Искаха да видят как под оловото избликва кръв, а не прах.
Всеки изказваше мнението си сред порой от викове.
Около оратора образуваха кръг и когато разберяха, че предложението е безразсъдно, се отдалечаваха.
Един колар подхвърли да се построи катапулт по образеца на древните римски машини и да се направи пробив в Бастилията.
Пожарникарите предлагаха да угасят със своите помпи възпламенителите на оръдията и фитилите на артилеристите, без да се усетят, че и най-мощната помпа не ще изхвърли вода на повече от две трети от височината на стените на Бастилията.
Един пивовар, командващ предградието Сент Антоан, чието име194 получи оттогава съдбовна известност, предлагаше да бъде опожарена твърдината, хвърляйки по нея масло от мак и от лавандула, което да подпалят с фосфор.
Бийо изслуша всички тези идеи. Най-накрая грабна брадвата от ръцете на един дърводелец и тръгна напред сред град от куршуми, който поразяваше и поваляше хората около него, напластени като житни класове, добра се до малко караулно помещение, съседно на първия подвижен мост, и под куршумите, които свистяха и чаткаха по покрива, разсече веригите и мостът падна195.
В разстояние на четвърт час, колкото продължи това почти безумно начинание, тълпата остана със затаен дъх. При всеки гърмеж очакваха да видят как дръзкият работник се строполява. Тълпата бе забравила за опасността, грозяща самата нея, и мислеше единствено за опасността, надвиснала над този мъж. Когато мостът се срути, тя нададе вой и се втурна към първия двор.
Устремът бе така вихрен, така пламенен, така неудържим, че нямаше дори и опит за защита.
Крясъците на неистова радост известиха на Дьо Лоне за тази първа победа.
Дори не обърнаха внимание, че един човек бе смазан под камарата от дърво.
Тогава, като от пастта на пещера, която осветиха, четирите оръдия, които управителят бе показал на Бийо, гръмнаха едновременно със свиреп шум и пометоха целия двор.
Ураганът от желязо прокара дълга кървава бразда в тълпата; десет-дванайсет мъртви и петнайсет- двайсет ранени осеяха пътя на картеча.
Бийо се бе смъкнал на земята; в миг съзря Питу, озовал се там, без сам да знае как. Момъкът притежаваше бдителен поглед, останал му от бракониерството. След като бе видял артилеристите да доближават запалените фитили, той хвана Бийо за полата на дрехата и бързо го дръпна назад. Ъгълът на стената закри и двамата от този първи залп.
Оттук насетне работата става сериозна. Грохотът е невероятен, а схватката — смъртоносна; десет хиляди пушечни изстрели се разнасят едновременно около Бастилията, по-опасни за обсадителите, отколкото за обсадените. Най-накрая едно оръдие, обслужвано от френски гвардейци, смесва своето ръмжене с чаткането на куршумите.
Това е смразяващ тътен, от който тълпата се опиянява и който започва да плаши обсадените, които се преброяват и съзнават, че никога не ще могат да произведат шум, подобен на този, дето ги оглушава.
Офицерите от Бастилията усещат инстинктивно, че войниците им падат духом; те грабват пушките и стрелят.
В този момент, сред гърма на артилерията и пушечната стрелба, сред рева на тълпата, понеже народът се спуска пак, за да събере мъртвите и да си направи ново оръжие от труповете, които крещят за мъст със зейналите си рани, на входа на първия двор се появява една малка група от буржоа без оръжие; те разцепват множеството и напредват, готови да пожертват живота си, бранени само от бялото знаме, което ги предшества и показва, че са парламентьори.
Това е депутация от Кметството196; там знаят, че военните действия са започнали, и тъй като искат да прекратят кръвопролитието, са принудили Флесел да отправи нови предложения към управителя.
Тези пратеници идват от името на града да призоват господин Дьо Лоне да нареди спиране на огъня и за да запази едновременно живота на гражданите, своя и този на войниците от гарнизона, да допусне сто души от националната гвардия във вътрешността на крепостта.
Ето какво разгласяват парламентьорите по пътя си. Народът, уплашен от начинанието, което е подхванал, народът, който вижда да пренасят на носилки ранените и мъртвите, е готов да подкрепи това предложение; ако Дьо Лоне приеме едно полупоражение, той би се задоволил с половин победа.
При появата им огънят от втория двор секва; правят им знак, че могат да се приближат, и те наистина се приближават, подхлъзвайки се по кръвта и прескачайки безжизнените тела, като протягат ръка на ранените.
Под тяхна защита народът се прегрупира. Труповете и ранените са отнесени, остава само кръвта на едри пурпурни петна по паважа на дворовете.
От страна на крепостта огънят е преустановен. Бийо излиза, за да се помъчи да придума обсадителите да спрат огъня. При портата среща Гоншон без оръжие, излагащ се на опасността като обладан от върховно вдъхновение, спокоен, сякаш е недосегаем.
— Е? — пита той. — Какво става с депутацията?
— Влезе в Бастилията — отвръща Бийо. — Накарайте ги да прекратят стрелбата.
— Невъзможно е — поклаща глава Гоншон с такава увереност, като че Бог го е дарил със способността да прозира в бъдещето. — Изобщо не ще склони.
— Няма значение, да зачитаме военните обичаи, щом се смятаме за войници.
— Така да бъде — казва Гоншон.
После се обръща към двама мъже от народа, явно негови помощник-командири:
— Вървете, Ели, вървете, Юлен — заръчва им той, — и да не бъде даван нито един изстрел.
Двамата адютанти се спускат при повелята на вожда, разцепвайки вълните от народ, и скоро гърмежите полека-лека намаляват, сетне съвсем заглъхват.
Възцарява се миг на отдих. Възползват се, за да се погрижат за ранените, чийто брой е нараснал на трийсет и пет до четирийсет.
В това време часовникът отмерва два часа. Атаката е започнала по обяд. Ето че вече два часа се бият.
Бийо се връща на поста си и сега Гоншон е този, който го следва.
Очите му се взират с безпокойство в решетката; нетърпението му е видимо.
— Какво ви е? — пита Бийо.
— Какво ли? Ако Бастилията не бъде превзета до два часа, всичко е загубено — махва с ръка Гоншон.
— И защо?
