15.
Господин дьо Лоне, управител на Бастилията
Както бе казал господин Дьо Флесел, в мазетата на Кметството имаше осем хиляди либри барут.
Марат и Бийо влязоха в първото мазе с фенер, който окачиха на тавана.
Питу застана на стража при вратата.
Барутът беше в бурета, съдържащи почти по двайсет либри всяко. По стълбите се наредиха мъже, които направиха верига, и пренасянето на буретата започна.
Отначало настъпи объркване. Не се знаеше дали барутът ще стигне за всички и хората се блъскаха, за да вземат своя дял. Но началниците, назначени от Бийо, успяха да овладеят положението и раздаването се извърши при известен ред.
Всеки гражданин получи по половин либра барут, близо трийсет или четирийсет заряда.
Ала когато се бяха снабдили с барут, забелязаха, че пушките не достигат — едва петстотин души имаха пушки.
Докато разпределението продължаваше, една част от разяреното множество, което искаше оръжие, се качи в стаята, където бяха заседаващите. Те се занимаваха с организирането на онази национална гвардия, за която разсилният бе споменал на Бийо. Току-що беше постановено, че това опълчение ще се състои от четирийсет и осем хиляди души. Опълчението съществуваше все още само на хартия, а вече се водеха спорове кого да назначат за негов пълководец.
Тъкмо в разгара на тази дискусия народът нахлу в Кметството. Той се бе организирал сам. Той бе готов да тръгне. Липсваше му единствено оръжие.
В миг се чу шум от карета. Това бе превото на търговците, когото не бяха пуснали да мине, въпреки че бе показал заповедта на краля, който го викаше във Версай, и когото върнаха насила в Кметството.
— Оръжие! Оръжие! — разбуни се тълпата, щом го забеляза.
— Оръжие аз нямам — отвърна той, — но в Арсенала трябва да има.
— Към Арсенала! Към Арсенала! — развикаха се от всички страни.
И пет-шест хиляди души се спуснаха по кея Грев.
Арсеналът бе празен.
Юрнаха се, крещейки, обратно към Кметството.
Превото въобще нямаше пушки, или по-скоро не искаше да ги даде. Притиснат от народа, хрумна му да изпрати развилнелите се граждани при монасите от Ордена на свети Бруно180.
Монасите им отвориха вратите на манастира; претърсиха навсякъде; не намериха дори и един джобен пистолет.
В това време Флесел, научавайки, че Бийо и Марат са все още в мазетата на Кметството и раздават барут, предложи да се изпрати депутация при Дьо Лоне, за да му предложи да се скрият оръдията.
Онова, което предния ден бе карало тълпата да реве ожесточено, бяха точно тези оръдия със зейнали гърла, подаващи се от бойниците. Флесел се надяваше, че като ги махнат, народът ще се задоволи с тази отстъпка и ще се разотиде удовлетворен.
Депутацията току-що бе тръгнала, когато народът се върна разярен181.
Привлечени от виковете, Бийо и Марат излязоха на двора.
От един вътрешен балкон Флесел се опитваше да успокои народа. Той предлагаше декрет, който да упълномощи властите да поръчат изковаването на петдесет хиляди пики.
Народът бе готов да приеме.
— Този човек определено предателства — каза Марат.
После се обърна към Бийо:
— Вървете да правите каквото ще правите при Бастилията. До един час ще ви изпратя двайсет хиляди души, всеки от тях с пушка.
От пръв поглед арендаторът изпитваше голямо доверие към този мъж, чието име бе толкова популярно, та бе стигнало и до него. Дори не се поинтересува как смяташе да ги осигури. Там имаше един абат, споделящ общия ентусиазъм, който викаше като всички: „Към Бастилията!“ Бийо не обичаше абатите, ала този му хареса. Натовари го да продължи с раздаването и храбрият абат склони182.
Тогава Марат се качи на един крайпътен камък. Вдигаше се страхотен шум.
— Тишина — изкрещя той, — аз съм Марат и желая да говоря.
Множеството млъкна, укротено сякаш с магия, и погледите се впериха в оратора.
— Искате ли оръжие? — попита Марат.
— Да! Да! — отвърнаха хиляди гласове.
— За да превземете Бастилията?
— Да! Да! Да!
— Е, добре! Елате с мен и ще получите.
— Къде?
— В Инвалидите, там има двайсет хиляди пушки!
— Към Инвалидите! Към Инвалидите! Към Инвалидите! — гръмна отвред.
— Сега — рече Марат на Бийо, който бе повикал Питу, — тръгвате ли към Бастилията?
— Да.
— Почакайте. Може да стане така, че преди идването на моите хора да имате нужда от помощ.
— Действително — кимна Бийо, — възможно е.
Марат откъсна един лист от малък бележник и драсна четири думи с молив:
От името на Марат.
После се подписа.
— Е, какво? — сви рамене арендаторът. — Какво да направя с тази бележка, след като на нея няма нито име, нито адрес?
— Колкото до адреса, този, комуто ви препоръчвам, няма адрес. Що се отнася до името му, то е много известно. Попитайте първия работник, когото срещнете, познава ли Гоншон, наричан Мирабо на народа?
— Гоншон, ще си спомниш ли това име, Питу?
— Гоншон или
— Към Инвалидите! Към Инвалидите! — ревеше тълпата с нарастващо ожесточение.
— Хайде, върви — каза Марат на Бийо, — и нека духът на свободата те предвожда!
— Към Инвалидите! — извика на свой ред Марат.
И пое по кея Жевр, следван от над двайсет хиляди души.
Бийо увлече пет-шестстотин подир себе си — онези, които имаха оръжие.
В момента, когато единият слизаше покрай реката, а другият излизаше на булеварда, превото на търговците застана до един прозорец.
— Приятели мои — рече той, — защо забелязвам на шапките ви зелени кокарди?
Това бяха кестеновите листа на Камий Демулен, които повечето носеха, виждайки мнозина да си ги слагат, без дори да знаят какво правят.
— Надежда! Надежда! — разнесоха се няколко гласа.
— Да, но цветът на надеждата е в същото време и този на граф Д’Артоа. Искате ли да изглеждате, сякаш сте с отличителния знак на принц?
— Не, не — прозвуча в отговор и гласът на Бийо се извиси над останалите.
— Е, тогава свалете кокардите и ако желаете да носите нечии цветове, то нека бъдат поне тези на град Париж, майката на всички нас, синьо и червено, приятели, синьо и червено.
— Да! Да! — отвърнаха хорово. — Да! Синьо и червено.
При тези думи всички стъпкват с нозе зелените си кокарди; всички искат панделки; като по чудо прозорците се отварят и сини и червени ленти се посипват в изобилие.
Ала с тях се окичват едва хиляда души.
