— Ето ме, господин Жилбер. Какво искате от мен? Слушам ви.
И двамата седнаха.
— Господин барон — поде докторът, — току-що чухте една тайна, която ви разкрива моите мисли. Аз бях този, който преди четири години изпрати на краля мемоар върху общото положение в Европа. Аз бях този, който след това изпращаше от Съединените щати различни коментари, които той е получил, върху въпроси, свързани с помирението и вътрешната администрация, повдигани във Франция228.
— Коментари, за които Негово величество — отвърна господин Дьо Некер, леко навеждайки се напред — винаги ми е говорил с дълбоко възхищение и неприкрит ужас.
— Да, понеже те казваха истината. Дали защото истината беше страшна за слушане тогава и тъй като днес тя е станала факт, е още по-ужасяваща за гледане?
— Това е безспорно, господине — съгласи се Некер.
— Кралят показа ли ви тези коментари? — попита Жилбер.
— Не всички, господине. Само два. Единият се отнасяше за финансите — и вие бяхте на моето мнение, с малки различия. Но бях много поласкан все пак.
— Това не е всичко. Имаше един мемоар, в който го предупреждавах за конкретни събития, които се случиха.
— А!
— Да.
— И кои са те, господине, ако обичате?
— Ще ви спомена две от тях — първото е задължението един ден да ви отпрати срещу известни поети ангажименти.
— Вие сте предсказали изпадането ми в немилост?
— Съвършено вярно.
— Това е едното събитие. А другото?
— Превземането на Бастилията.
— Вие сте предугадили превземането на Бастилията?
— Господин барон, Бастилията бе повече от затвор на монархията, тя беше символът на тиранията. Свободата започва с разрушаването на символа. Революцията ще свърши останалото.
— Давате ли си сметка за сериозността на онова, което ми казвате, господине?
— Разбира се.
— И не се страхувате да излагате открито подобна теория?
— От какво да се страхувам?
— Да не ви сполети някакво нещастие.
— Господин Некер — рече Жилбер с усмивка, — когато човек излиза от Бастилията, той не се бои от нищо.
— Вие излизате от Бастилията?
— Току-що.
— И защо сте били в Бастилията?
— Вас питам за това.
— Мен?
— Да, вас.
— Но защо мен?
— Защото вие сте наредили да ме затворят.
— Наредил съм да ви затворят в Бастилията?
— Преди шест дни. Както виждате, не е било много отдавна и би трябвало да си спомняте.
— Не е възможно.
— Разпознавате ли подписа си?
И Жилбер показа на бившия министър затворническия регистър и приложената към него заповед за арест.
— Да, естествено — каза Некер, — ето я заповедта за арестуване. Вие знаете, че ги подписвах във възможно най-ограничен брой и че този възможно най-ограничен брой все пак достигаше четири хиляди годишно. Освен това в момента на напускането си забелязах, че са ме накарали да подпиша няколко празни заповеди. За голямо съжаление, господине, вашата е била една от тях.
— Това ще рече, че не бива по никакъв начин да ви приписвам моето задържане?
— Несъмнено не бива.
— Но в края на краищата, господин барон — добави Жилбер с усмивка, — вие разбирате любопитството ми. Трябва да знам на кого дължа затворничеството си. Затова бъдете така добър да ми кажете.
— О, няма нищо по-лесно! От предпазливост никога не оставях писмата си в министерството и всяка вечер ги донасях тук. Тези за месеца са в чекмедже „Б“ на този шкаф. Да потърсим във връзката буквата „Ж“.
Некер отвори чекмеджето и извади една огромна връзка, която съдържаше може би петстотин- шестстотин писма.
— Пазя само писма — продължи бившият министър, — които са от естество да ме освободят от отговорност. Като наредя да арестуват някого, аз си създавам враг. Така че трябва да мога да парирам удара. Обратното би ме учудило. Да видим, „Ж“… „Ж“… ето, да, Жилбер. Това ви е дошло от обкръжението на кралицата, драги господине.
— От обкръжението на кралицата ли?
— Да, искане за заповед за арест на именуващия се Жилбер. Без професия. Очи черни, коси черни. Следва описание. Пътува от Хавър за Париж, толкова. Значи този Жилбер сте вие?
— Аз съм. Можете ли да ми поверите това писмо?
— Не, мога обаче да ви кажа от кого е подписано.
— Кажете.
— От графиня Дьо Шарни.
— Графиня Дьо Шарни — повтори докторът. — Не я познавам, нищо не съм й сторил.
И той бавно отметна глава назад, сякаш за да се порови в паметта си.
— Има освен това и една кратка резолюция без подпис, ала с почерк, който ми е познат. Вижте.
Жилбер се наведе и прочете в полето:
Да се извърши без бавене това, което иска графиня Дьо Шарни.
— Странно — сви вежди той. — Кралицата, ясно, в мемоара ми ставаше дума за нея и за онези там Полиняк. Но тази мадам Дьо Шарни…
— Не я ли познавате?
— Може би я знам под друго име. Впрочем не е изненадващо, сам разбирате, че версайските знатни особи са ми непознати. Петнайсет години отсъствам от Франция. Връщал съм се само два пъти, вторият беше преди близо четири години. Та коя е тази графиня Дьо Шарни, моля?
— Приятелката, довереницата, приближената на кралицата. Обожаваната съпруга на граф Дьо Шарни, красота и добродетел, събрани заедно, с една дума, същинско чудо.
— Е, добре! Аз не познавам това чудо.
— Ако е така, драги докторе, вероятно сте жертва на някаква политическа интрига. Не споменахте ли граф Дьо Калиостро?
— Да.
— Познавате ли го?
— Той ми беше приятел. Повече от приятел, учител, повече и от учител — мой спасител.
— Тогава Австрия или Светият престол са поискали вашето задържане. Вие бяхте писали брошури, нали?
— Уви, да!
— Точно така. Всички тези малки отмъщения сочат към кралицата, както магнитната стрелка към
