да запазят доверието.
Защото Версай винаги е бил кралска обител. Култът към монархията, или по-скоро към монарха, е пуснал корени в сърцата на жителите като неразделна част от този край. Живели близо до кралете и чрез кралете, в сянката на техните чудеса, неизменно вдишвали опиващия аромат от цветове на лилия, съзирали блясъка на златото по одеждите и усмивките на августейшите лица, обитателите на Версай, за които владетелите са вдигнали град от мрамор и порфир, се чувстват самите те едва ли не като крале; и днес все още, когато по мраморните изваяния се провижда мъх, а между каменните плочи никне трева, днес, когато златото по дървените ламперии помръква, а сянката на парковете е по-самотна от тази на гробниците, Версай или би изменил на произхода си, или трябва да се възприема като отломка от свалената монархия и загубил достолепието на мощта и богатството, да съхрани поне поезията на носталгията и очарованието на меланхолията.
И така, вече споменахме, през нощта на 14 срещу 15 юли 1789 година цял Версай се бе раздвижил, смутен и объркан, за да узнае как кралят на Франция ще понесе това оскърбление спрямо короната му, тази смъртна рана за неговата власт.
Мирабо, чрез своя отговор на господин Дьо Дрьо-Брезе, бе зашлевил монархията по лицето.
Народът, чрез превземането на Бастилията, я бе уцелил в сърцето.
При все това за ограничените умове и недалновидните погледи въпросът беше решен мигновено. Според военните, привикнали да виждат резултата от събитията единствено като триумф или разгром на грубата сила, ставаше дума само за един поход срещу Париж. Трийсет хиляди души и двайсет оръдия щяха бързо да сломят гордостта и победоносната ярост на парижаните.
Никога монархията не е имала повече съветници; всеки изразяваше мнението си високо, открито.
Най-умерените твърдяха: „Всичко е съвършено просто“, у нас, трябва да се отбележи, този израз почти винаги съпътства най-трудните обстоятелства.
— Всичко е съвършено просто — повтаряха те, — нека се започне с това да се издейства от Националното събрание санкция, която то не ще откаже. Поведението му напоследък е успокоително за всички; Събранието не желае повече насилия, идещи отдолу, както и злоупотреби, валящи отгоре.
Събранието ще обяви съвсем ясно, че въстанието е престъпление, че гражданите, които имат свои представители, за да излагат жалбите си на краля — и един крал, който да отдава заслуженото, — са сгрешили, прибягвайки до оръжието и проливайки кръв.
Въоръжен с тази декларация, която Събранието със сигурност ще приеме, кралят не може да не удари Париж като добър баща, което ще рече строго.
И ето че бурята отминава, монархията влиза отново в първостепенното си право. Народът пак поема своя дълг, сиреч да бъде покорен, и всичко тръгва по обичайния си път.
Така, общо взето, се уреждаха нещата по улиците и булевардите.
Ала на плацдарма и в околностите на казармите езикът бе друг.
Там се мяркаха непознати люде, мъже с интелигентни лица и забулени погледи, сеещи тайнствени слова, преувеличаващи и без това страшните вести, разпространяващи открито размирническите идеи, които от два месеца вълнуваха Париж и разбунваха предградията.
Около тези мъже се образуваха групи, мрачни, враждебни, разбунтувани, съставени от хора, на които се напомняше за тяхната мизерия, страдания, за бруталното пренебрежение от страна на монархията. Говореше им се за народните злощастия:
— Осем века, откакто народът се бори, и какво е постигнал? Нищо. Няма социални права, няма политически права — само правото на кравата на фермера, на която отнемат телето, за да го закарат в касапницата, млякото, за да го продадат на пазара, месото, за да го отнесат в кланицата, кожата, за да я ощавят. Най-сетне, притисната от нуждата, монархията отстъпи и призова съсловията. Но днес, когато съсловията са събрани, какво прави монархията? От деня на свикването им тя тегне върху тях. Националното събрание се сформира против волята на монархията. Е, добре! След като събратята ни от Париж ни дадоха такава страхотна подкрепа, да подтикнем Националното събрание. Всяка негова стъпка на политическата сцена, където борбата е започнала, е победа за нас: това е разрастването на нашето поле, увеличаването на нашето благосъстояние, утвърждаването на нашите права. Напред! Напред, граждани. Бастилията е само едно изкусно творение на тиранията! Бастилията е превзета, остава площадът!
В най-тъмните и потайни места се събираха други групи и се изричаха други думи. Изричаха ги мъже, очевидно принадлежащи към една по-висша класа, предрешени в народно облекло, което не вървеше с белите им ръце и изискания акцент.
— Народе! — казваха те. — В действителност от двете страни те подвеждат; едните искаха да се обърнеш назад, другите те тласкат напред. Говорят ти за политически права, за социални права… По- щастлив ли си, откакто ти разрешиха да гласуваш чрез органа на твоите депутати? По-богат ли си, откакто имаш свое представителство? По-малко гладен ли си, откакто Националното събрание приема декрети? Не, остави политиката и нейните теории на хората, които умеят да четат. На теб не ти трябват фрази и писани мъдрости.
Трябва ти хляб и пак хляб, добруване за твоите деца, спокойствие за твоята жена. Кой ще ти даде всичко това? Един крал с твърд характер, млад дух и щедра душа. Този крал не е Луи XVI, който властва под влиянието на жена си, коравосърдечната Австрийка. Това е… погледни добре около трона; потърси там този, който може да направи Франция честита и когото кралицата ненавижда тъкмо защото хвърля сянка върху картината, тъкмо защото обича французите и е обичан от тях.
Така се изразяваха мненията във Версай; така навред се мътеше гражданската война.
Жилбер поговори с двама-трима представители на тези групи; после, като долови настроенията, насочи се право към двореца, пазен от многобройни постове. Срещу кого? Не се знаеше.
Въпреки постовете Жилбер прекоси дворовете и се добра до преддверията, без някой да го попита къде отива.
В Залата с овалния прозорец един телохранител го спря. Докторът извади от джоба си писмото на господин Дьо Некер и показа подписа. Благородникът хвърли един поглед. Заповедта беше строга и тъй като именно най-строгите заповеди са тези, при които има най-голяма нужда от тълкуване, той каза на Жилбер:
— Господине, разпореждането никой да не влиза при краля е изрично. Но понеже очевидно случаят с пратеник на господин Некер не е бил предвиден, а и понеже по всяка вероятност носите важно съобщение на Негово Величество, влезте, поемам нарушението върху себе си.
Жилбер влезе.
Кралят не беше в покоите си, а в Залата на Съвета; бе приел там една депутация от националната гвардия, която настояваше за връщане на войските, за съставяне на гражданска милиция и за неговото присъствие в Париж.
Луи беше слушал с ледено изражение; после бе отвърнал, че положението трябва да се изясни и че ще го разисква със своя Съвет.
И го разискваше.
През това време пратениците чакаха в галерията и през матовите стъкла на вратите виждаха играта на уголемените сенки на кралските съветници и заплашителните им движения.
Наблюдавайки тази своего рода фантасмагория, те можеха да отгатнат, че отговорът ще е неприемлив.
Всъщност кралят се задоволи да заяви, че ще назначи началници на гражданската милиция и ще нареди на войските на Марсово поле да се оттеглят.
Колкото до неговото присъствие в Париж, той не желаеше да проявява подобна благосклонност към размирния град, преди да бъде напълно подчинен.
Депутацията умолява, настоява, заклева. Кралят отговори, че сърцето му се къса231, но че не е в състояние да направи нищо повече.
И удовлетворен от тази временна победа, от тази демонстрация на власт, каквато вече не притежаваше, той се прибра в покоите си.
Там намери Жилбер. До него стоеше телохранителят.
— Какво се иска от мен? — попита Луи XVI.
Телохранителят се приближи и докато се извиняваше, че не е изпълнил заповедта му, докторът, от
