дълги години не виждал краля, изучаваше безмълвно този мъж, който Бог беше отредил за водач на Франция в момента на най-тежката буря, която страната някога бе преживявала.
Това дебело и късо тяло, лишено от енергичност и величественост, това лице с отпуснати черти и стерилно изражение, тази бледа младост в плен на преждевременна старост, тази неравна борба на една мощна материя с една посредствена интелигентност, на която единствено гордостта на ранга придаваше някаква стойност — всичко това за вещия физиогномик, учил с Лаватер, за хипнотизатора, погледнал в бъдещето с Балзамо, за философа, размишлявал с Жан-Жак, и най-сетне за пътешественика, изследвал всички човешки раси, означаваше: израждане, упадък, безсилие, разруха.
И така, Жилбер беше слисан, но не от респект, а от болка, съзерцавайки тази тъжна гледка.
Кралят пристъпи към него.
— Вие ли сте този — поде той, — който ми носи писмо от господин Дьо Некер?
— Да, сир.
— А! — възкликна кралят, като да се бе усъмнил. — Елате бързо.
Последните думи произнесе с тона на човек, който се дави и вика: „Въже!“
Жилбер му подаде писмото. Луи бе мигом погълнат от него, прочете го трескаво, после, с жест, на който не липсваше известно повелително благородство, каза на телохранителя:
— Оставете ни, господин Дьо Варикур.
Жилбер остана сам с владетеля.
Стаята беше осветена от една-единствена лампа; сякаш кралят бе приглушил светлината, за да не се четат по челото му, издаващо по-скоро досада, отколкото угриженост, мислите, които напираха.
— Господине — рече той, приковавайки върху доктора по-ясен и по-проницателен поглед, — господине, вярно ли е, че вие сте авторът на коментарите, които така ме поразиха?
— Да, сир.
— На колко години сте?
— На трийсет и две232, сир. Ала учението и нещастието удвояват възрастта. Отнасяйте се към мен като към старец.
— Защо сте чакали толкова дълго, за да ми се представите?
— Защото, сир, не изпитвах никаква нужда да кажа очи в очи на Ваше Величество онова, което му пишех по-свободно и с лекота.
Луи XVI се замисли.
— Не сте ли имали и други причини? — попита с недоверие.
— Не, сир.
— Но все пак, или се лъжа, някои обстоятелства би трябвало да са ви подсказали за моята благоразположеност спрямо вас.
— Ваше Величество говори навярно за онази един вид среща, която аз дръзнах да устроя на краля, когато след първия си мемоар го помолих, вече пет години оттогава, да постави светлина на прозореца си в осем часа вечерта, за да ми покаже, че е прочел моя труд.
— И… — рече с израз на задоволство кралят.
— И наистина в уречения ден и час светлината се появи там, където бях пожелал да я поставите.
— После?
— После я видях да се издига и снишава три пъти.
— И после какво?
— Прочетох в „Ла Газет“ следните думи:
Този, когото светлината призова три пъти, може да се представи пред този, който издигна три пъти светлината, и ще бъде възнаграден.
— Точно това гласеше съобщението — кимна кралят.
— Ето го и самото съобщение — отвърна Жилбер, изваждайки от джоба си вестника, където то бе поместено преди пет години.
— Добре, много добре — каза суверенът, — дълго време се надявах на вас. Пристигате в момент, когато бях престанал да ви очаквам. Бъдете добре дошъл, защото се явявате, като добрите войници, в разгара на битката.
Сетне, взирайки се още по-внимателно в Жилбер, добави:
— Знаете ли, господине, че за един крал не е нещо обичайно човек, комуто е казано: „Елате да получите награда“, да не идва?
Докторът се усмихна.
— Нека да видим — подхвана Луи XVI, — защо не дойдохте?
— Защото не заслужавах никаква награда, сир.
— Как така?
— Роден французин, обичащ страната си, ревностно желаещ нейното благополучие, слял своята индивидуалност с тази на трийсет милиона души, мои съграждани, всъщност, работейки за тях, аз работех за себе си. Човек не е достоен за награда, сир, защото е егоист.
— Парадоксално, господине! Имали сте и друга причина!
Жилбер не отвърна нищо.
— Говорете, господине, настоявам.
— Може би, сир, правилно сте предположили.
— Не е ли вярно? — попита кралят с безпокойство. — Преценили сте положението като сериозно и сте се отдръпнали.
— Има и друга, още по-сериозна причина. Да, сир, Ваше Величество е прав.
— Харесвам откровеността — рече владетелят, който не можа да прикрие вълнението си, защото бе стеснителен по природа и лесно се изчервяваше.
— И така — продължи Луи XVI, — вие предсказвахте на краля този погром и сте се страхували да не се озовете прекалено близо до руините.
— Не, сир, тъй като точно в момента, в който погромът е неминуем, аз се приближавам до опасността.
— Да, да, напускате Некер и говорите като него. Опасността! Опасността! Несъмнено в този момент съществува опасност, връхлитаща върху мен. А къде е Некер?
— Смятам, че е готов да се подчини на заповедите на Ваше Величество.
— Толкова по-добре, ще имам нужда от него — каза кралят с въздишка. — В политиката не е необходимо твърдоглавство. Човек мисли, че прави добро, а върши зло. Дори когато прави добро, непредвидено събитие обърква резултатите, плановете са били надеждни и все пак той остава излъган.
Кралят въздъхна отново. Жилбер му се притече на помощ.
— Сир — рече той, — Ваше Величество разсъждава възхитително. Ала това, което трябва да се прави в този час, е да се гледа по-ясно в бъдещето, нещо, което не е правено досега.
Кралят вдигна глава и неизразителните му вежди леко се свъсиха.
— Извинете ме, сир — додаде Жилбер, — аз съм лекар. Когато злото е голямо, аз съм кратък.
— Значи вие придавате голямо значение на днешния бунт.
— Сир, това не е бунт, това е революция.
— И вие искате да влизам в съглашение с бунтовници, с убийци? Защото в крайна сметка те са превзели Бастилията със сила — това е бунтовнически акт. Те са обезглавили господин Дьо Лоне, господин Дьо Лом и господин Дьо Флесел — това е акт на убийство.
— Искам да разграничите едните от другите, сир. Тези, които са превзели Бастилията, са герои. Тези, които са посегнали на господата Дьо Флесел, Дьо Лом и Дьо Лоне, са убийци.
Кралят се изчерви, но почти веднага червенината изчезна, устните му побледняха и няколко капки пот избиха на челото му.
— Прав сте, господине. Все пак вие сте лекар, или по-скоро хирург, защото отсичате точно. Да се върнем обаче на вас. Именувате се доктор Жилбер, нали? Или поне това е името, с което са подписани вашите коментари.
