— Говорете! — заповяда Жилбер.
След това даде знак на краля, че може да задава въпроси.
— Значи, графиньо — подхвана Луи, — този, когото сте искали да арестуват и сте накарали да арестуват, е докторът, така ли?
— Да.
— И не е имало грешка, нито пък недоразумение?
— Не.
— А това ковчеже? — продължи суверенът.
— Е, добре! — произнесе глухо графинята. — Това ковчеже, трябваше ли да му го оставя в ръцете?
Жилбер и кралят размениха погледи.
— И вие го взехте? — попита Луи XVI.
— Наредих да го вземат.
— О, разкажете ми това, графиньо — каза кралят, като забрави всякакъв етикет и коленичи пред Андре. — Наредили сте да го вземат?
— Да.
— Къде и как?
— Разбрах, че този Жилбер, който за шестнайсет години бе идвал два пъти във Франция, ще предприеме трето пътуване, за да се установи тук.
— А ковчежето? — настояваше кралят.
— Научих от лейтенанта от полицията, господин Дьо Кросън, че по време на едно от пътуванията Жилбер е купил земи в околностите на Виле-Котре и че арендаторът, който държи тези земи, се ползва с пълното му доверие. Усъмних се, че ковчежето е у него.
— Защо се усъмнихте?
— Бях у Месмер. Накарах го да ме приспи и го видях.
— То беше…?
— В един голям скрин в приземието, скрито между бельото.
— Това е невероятно! — възкликна кралят. — И после, после? Кажете!
— Обърнах се към господин Дьо Кросън, който по заповед на кралицата ми предостави един от най- ловките си агенти.
— Името на този агент? — рече Жилбер.
Андре се сгърчи, сякаш я бе парнало нажежено желязо.
— Питам ви за името му! — повтори Жилбер.
Андре се опита да се съпротивлява.
— Името му, настоявам! — каза докторът.
— Па-дьо-Лу — промълви тя.
— И после? — попита кралят.
— Е, добре! Вчера сутринта този мъж открадна ковчежето. Това е всичко.
— Не, не е всичко — продължаваше Жилбер, — сега трябва да кажете на краля къде е това ковчеже.
— О! — възпротиви се Луи XVI. — Искате прекалено много.
— Не, сир.
— Но от този Па-дьо-Лу, от господин Дьо Кросън би могло да се узнае…
— Много по-успешно и по-бързо ще се узнае от мадам…
С едно конвулсивно движение, което несъмнено имаше за цел да попречи на думите да излязат от устата й, Андре стисна зъби до болка.
Кралят привлече вниманието на доктора върху този нервен гърч.
Жилбер се усмихна.
Той докосна с палеца и показалеца долната част на лицето на младата жена и в същия миг мускулите се отпуснаха.
— Първо, графиньо, кажете на краля, че това ковчеже принадлежи на доктор Жилбер.
— Да, да, то е негово — процеди с ярост спящата.
— И къде се намира в момента? — попита Жилбер. — Бързо, побързайте, кралят няма време да чака.
Андре се поколеба за секунда.
— У Па-дьо-Лу — изрече тя.
Докторът забеляза това колебание, колкото и недоловимо да беше.
— Лъжете! — извика той. — Или по-скоро се опитвате да излъжете. Къде е ковчежето? Настоявам да узная.
— При мен, във Версай — каза Андре, обливайки се в сълзи с треперене, което разтърсваше цялото й тяло. — Там Па-дьо-Лу трябваше да ме чака, както беше уговорено, тази вечер в единайсет часа.
Удари полунощ.
— И той все още чака?
— Да.
— В кое помещение?
— Поканили са го в салона.
— Къде точно се намира в салона?
— Прав е, облегнат на камината.
— А ковчежето?
— На масата пред него! О!
— Какво?
— Трябва незабавно да напусне. Господин Дьо Шарни, който щеше да се върне утре, ще се прибере тази нощ заради събитията. Виждам го. Сега е в Севр. Накарайте го да излезе, за да не го открие графът в къщата.
— Ваше Величество чува. Къде във Версай живее мадам Дьо Шарни?
— Къде живеете, графиньо?
— Булевард „Рен“, сир.
— Добре.
— Сир, Ваше Величество чу. Това ковчеже ми принадлежи. Кралят ще заповяда ли да ми се върне?
— Веднага, господине.
И дръпвайки една завеса, за да не бъде видяна графинята, Луи XVI повика един офицер и с тих глас му заповяда.
24.
Кралска философия
Това странно занимание на един крал, чиито поданици атакуваха трона, това любопитство на учения към един физически акт в момент, когато се разгръщаше с цялата си сериозност най-важният политически феномен, който някога се бе извършвал във Франция, сиреч преобразуването на монархията в демокрация, това зрелище, да го наречем, на един крал, забравил за самия себе си в разгара на бурята, със сигурност би предизвикало усмивка у великите умове на епохата, заети от три месеца с разрешаването на проблема.
Докато навън бунтът тътнеше, Луи, нехаещ за ужасяващите събития от деня, за превзетата Бастилия, за убитите Флесел, Дьо Лоне и Дьо Лом, за Националното събрание, надигащо се срещу своя крал, се потапяше в една лична разпра, а разкритията на тази непозната сцена го поглъщаха толкова, колкото и дълбоките трусове на неговото управление.
Щом даде заповедта, за която споменахме, на капитана на охраната, той се върна при Жилбер, отстраняващ от графинята излишъка от флуида, с който я бе обгърнал, за да превърне конвулсивния сомнамбулизъм в спокоен сън.
Подир миг дишането на младата жена бе кротко и равномерно като на дете. После, само с едно движение на ръката, Жилбер отвори отново очите й и я доведе до екстаз.
Тъкмо тогава можа да се види изумителната хубост на Андре в цялото й великолепие, напълно
