— На господата Дьо Безенвал и Дьо Ламбеск, на принц Дьо Конде, господин Дьо Нарбон-Фрицлар и господин Дьо Салкнайм.
— Вярно ли е, принце? — обърна се кралицата към господин Дьо Ламбеск.
— Да, Ваше Величество — поклони се принцът.
— На Монмартър — каза младият офицер — е разположен цял артилерийски полк, за шест часа кварталът наоколо може да бъде превърнат в пепел. Ако Монмартър даде знак за стрелба, ако Венсен отговори, ако десет хиляди души се присъединят откъм Елисейските полета, десет хиляди — откъм бариерата „Анфер“, десет хиляди — откъм улица „Сен Мартен“, и десет хиляди — откъм Бастилията, ако Париж бъде подложен на атака от четирите основни пункта, няма да издържи и двайсет и четири часа.
— А, ето все пак някой, който говори ясно и открито. Това е съвсем конкретен план. Какво ще кажете, господин Дьо Ламбеск?
— Ще кажа — отвърна презрително принцът, — че господин лейтенантът е отличен пълководец.
— Той е най-малкото — рече кралицата, виждайки младият офицер да пребледнява от гняв, — войник, който не се отчайва.
— Благодаря, мадам — поклони се младият мъж. — Не знам какво ще реши Нейно Величество, но я умолявам да ме причисли към тези, които са готови да умрат за нея, а четирийсет хиляди души наистина биха го сторили, без да се броят командирите.
И при тези последни слова лейтенантът кимна любезно на принца, който почти го беше оскърбил.
Тази любезност порази кралицата много повече от заявлението за преданост, което бе получила.
— Как се казвате, господине? — попита тя.
— Барон Дьо Шарни, мадам — отговори офицерът с поклон.
— Дьо Шарни! — възкликна Мария-Антоанета, поруменявайки пряко волята си. — Да не сте родственик на граф Дьо Шарни?
— Аз съм негов брат, мадам.
И младият мъж се поклони още по-ниско.
— Би трябвало — каза кралицата, която бе преодоляла вълнението си и хвърли уверен поглед около себе си, — би трябвало от първите думи, които произнесохте, да разпозная един от моите най-верни служители. Благодаря, бароне, ала защо не съм ви виждала в двора досега?
— Мадам, по-големият ми брат, който зае мястото на баща ни, нареди да остана в полка и за седем години, откакто имам честта да служа в армията на краля, съм идвал само два пъти във Версай.
Кралицата задържа дълго погледа си върху младия мъж.
— Вие приличате на брат си — рече тя. — Ще го смъмря, задето е чакал сам да се представите в двора.
И Мария-Антоанета се обърна към своята приятелка графинята, която тази сцена не бе успяла да изтръгне от нейната безучастност.
Това обаче съвсем не се отнасяше за останалите присъстващи. Офицерите, възбудени от отношението на кралицата към лейтенанта, даваха израз, кой от кой по-гръмко и приповдигнато, на ентусиазирано съпричастие към кралската кауза и отвред долитаха възгласи за героизъм, способен да усмири цяла Франция.
Мария-Антоанета се потопи в тези настроения, които очевидно поощряваха тайните й мисли.
Тя предпочиташе да се бори, вместо да търпи; да умре, вместо да отстъпи.
Ето защо още при първите вести от Париж смяташе, че е нужна упорита съпротива срещу този бунтовнически дух, който заплашваше да погълне всички прерогативи във френското общество.
Ако съществува сляпа, безразсъдна сила, то това е силата на цифрите и на надеждите.
Една цифра, на края на която се прилепват нули, бързо надхвърля всички ресурси на вселената.
Така е и с желанията на съзаклятник или деспот — върху възторзите, самите те основани на едва мъждукащи надежди, се кроят гигантски замисли, изпаряващи се от един повей, за по-кратко време, отколкото е било нужно да се раздуят и добият форма на мъглявина.
Подир няколкото думи, произнесени от барон Дьо Шарни, подир изблика на ентусиазъм сред обкръжението Мария-Антоанета се видя начело на могъща армия; чуваше шума от безобидните й оръдия и се наслаждаваше на ужаса, който те трябваше да вдъхнат у парижаните, като на решителна победа.
Около нея мъже и жени, пияни от младост, от доверие и любов, брояха бляскавите хусари, тромавите драгуни, страховитите швейцарци, шумните артилеристи и се смееха на грубите пики с неодялани дървени дръжки, без да се замислят, че на тези достойни за презрение оръжия трябваше да се издигнат най- благородните глави на Франция.
— Аз — прошепна принцеса Дьо Ламбал — се боя повече от пика, отколкото от пушка.
— Защото е по-грозна, скъпа ми Терез — отвърна с усмивка кралицата. — Но във всеки случай, успокой се. Нашите парижки копиеносци не могат да се мерят с прочутите швейцарски копиеносци от Мора241, а швейцарците днес освен пики имат и хубави мускети, с които стрелят много точно, слава Богу!
— О, колкото до това, аз отговарям — заяви господин Дьо Безенвал.
Кралицата се извърна отново към мадам Дьо Полиняк, за да види дали тези уверения не са разсеяли тревогата й, ала графинята изглеждаше още по-бледа и по-разтреперана.
Мария-Антоанета, която често заради прекомерната привързаност към тази приятелка жертваше кралското си достойнство, напразно търсеше да съзре една по-усмихната физиономия.
Младата жена бе все така мрачна, сякаш погълната от най-мъчителни и болезнени мисли.
Но това отчаяние само леко натъжи кралицата. Въодушевлението се поддържаше в същите граници сред младите офицери и всички заедно, без висшите командири, насъбрани около своя другар, барон Дьо Шарни, съставяха бойния си план.
В разгара на това трескаво оживление влезе кралят, сам, без прислуга, без заповеди, усмихнат.
Кралицата, цялата изгаряща от чувствата, които бе разпалила около себе си, се спусна стремително към него.
При вида на краля разговорите бяха секнали, възцарила се бе дълбока тишина; всеки чакаше една дума от владетеля, от онези думи, които наелектризират и покоряват.
Когато облаците са достатъчно заредени с електричество, и най-слабият сблъсък, известно е, предизвиква мълния.
В очите на придворните кралят и кралицата, вървящи един срещу друг, бяха двата електрически заряда, които следваше да произведат гръм.
Всички слушаха, потръпваха, готови да попият първите слова, които трябваше да излязат от кралските уста.
— Мадам — каза Луи XVI, — поради тези събития забравиха да ми сервират вечерята в моите покои. Направете ми удоволствието да ми разрешите да вечерям тук.
— Тук! — извика кралицата, стъписана.
— Ако позволите…
— Но… сир…
— Вярно е, вие разговаряте. Ала докато вечерям, и аз ще разговарям.
Тази проста дума,
Несъмнено кралят искаше чрез своята невъзмутимост да се издигне над ужаса на обстоятелствата.
О, да! Дъщерята на Мария-Терезия не можеше да повярва, че в подобен момент потомъкът на свети Луи остава подчинен на материалните нужди на обикновения делничен живот.
Мария-Антоанета се лъжеше. Кралят беше гладен, това бе всичко.
26.
Как кралят вечеря на 14 юли 1789
Без дума от страна на Мария-Антоанета, кралят бе обслужен на малка маса в самия кабинет на кралицата.
Случи се тъкмо обратното на това, на което се надяваше владетелката. Луи XVI сякаш наложи тишина,
