но то бе само за да не бъде разсейван и отвличан от вечерята си.
Докато Мария-Антоанета се мъчеше да разпали отново въодушевлението, кралят поглъщаше.
Офицерите не смятаха, че тази гастрономическа сцена е достойна за наследник на свети Луи, и образуваха групички, чиито намерения може би не бяха толкова почтителни, колкото обстоятелствата изискваха.
Кралицата поруменя, нетърпението й прозираше във всяко нейно движение. Тази изтънчена, аристократична, динамична натура не бе в състояние да разбере господството на материята над духа. Тя се доближи до краля, за да привлече към масата онези, които се бяха оттеглили.
— Сир — каза му, — няма ли да дадете някакви заповеди?
— А — отвърна кралят с пълна уста, — какви заповеди, мадам? Да видим, ще бъдете ли нашата Егерия242 в този труден момент?
И изричайки тези слова, той храбро нападна една млада яребица, гарнирана с трюфели.
— Сир — поде кралицата, — Нума е бил миролюбив владетел. А днес се смята, че ни е нужен войнствен крал и че ако Ваше Величество трябва да търси образци в Античността, не можейки да бъде Тарквиний243, трябва да е Ромул244.
Кралят се усмихна със спокойствие, което граничеше с блаженство.
— Тези господа, и те ли са войнствени? — попита той.
И се обърна към групата офицери, а погледът му, оживен от топлината на яденето, се стори на присъстващите сияещ от смелост.
— Да, сир! — извикаха всички в един глас. — Война, искаме война!
— Господа, господа! — поклати глава кралят. — Наистина ми доставяте най-голямо удоволствие, като ми доказвате, че в случая бих могъл да разчитам на вас. Но за момента имам един Съвет и един стомах — първият ще ме посъветва какво трябва да правя, вторият ме съветва това, което правя.
И започна да се смее, подавайки на прислужващия пълната с остатъци чиния, за да я замени с чиста.
Шепот на изумление и гняв премина като тръпка през тълпата от благородници, които по повеля на краля биха пролели кръвта си до капка.
Кралицата се извърна и тропна с крак.
Принц Дьо Ламбеск се приближи до нея.
— Виждате ли, мадам — рече той, — Негово величество несъмнено мисли като мен, а именно, че е по- добре да се изчака. Това е предпазливост и макар да не ми е присъща, за жалост е необходима добродетел във времето, в което живеем.
— Да, господине, да, това е много необходима добродетел — отговори кралицата, прехапвайки устните си до кръв.
И натъжена до смърт, тя се облегна на камината с поглед, изгубен в мрака, и душа, удавена в отчаяние.
Това разминаване в наклонностите на краля и кралицата порази всички. Мария-Антоанета сдържаше сълзите си с огромна мъка. Луи XVI продължаваше да вечеря с пословичния апетит на династията на Бурбоните.
И малко по малко стаята се изпразни. Групите чезнеха, както снегът в градините се стопява под слънчевите лъчи и под снега се показва тук-там черна и пуста земя.
Виждайки да изчезва това войнство, на което толкова много бе разчитала, кралицата сякаш усещаше как се стопява цялата й мощ, така както някога са се стопили под диханието Господне големите армии на асирийци и амаликитци245, които една нощ или едно море са погълнали навеки в своите бездни.
От вцепенението я изтръгна нежният глас на графиня Жюл, която се приближи до нея заедно със снаха си мадам Диан дьо Полиняк.
При звука на ласкавия глас забраненото, сладостното бъдеще изникна отново със своите прелести в сърцето на тази горделива жена; една искрена и истински предана приятелка струваше повече от десет кралства.
— О, ти, ти — прошепна тя, като притегли графиня Жюл в обятията си, — значи все пак ми остана една приятелка.
И сълзите, дълго сдържани, се изплъзнаха изпод клепачите й, търкулнаха се по бузите и обляха гръдта й; ала това не бяха горчиви, а кротки сълзи, вместо да я задушават, те я облекчаваха.
Мина още един миг в мълчание, през който кралицата продължаваше да притиска графинята.
Сетне херцогинята, все така държейки снаха си за ръката, наруши тишината.
— Мадам — подхвана тя плахо, почти срамежливо, — не мисля, че Ваше Величество ще порицае замисъла, който ще й представя.
— Какъв замисъл? — попита внимателно кралицата. — Говорете, херцогиньо, говорете.
И приготвяйки се да изслуша херцогиня Диан, Мария-Антоанета се облегна на рамото на своята фаворитка, графиня Жюл.
— Мадам — продължи херцогинята, — мнението, което ще изкажа, идва от една личност, чийто авторитет не би могъл да бъде поставен под съмнение от Ваше Величество. Става дума за Нейно кралско височество мадам Аделаид, леля на краля.
— Това са преамбюли, скъпа ми херцогиньо — рече весело кралицата, — да минем към същината!
— Мадам, обстоятелствата са тъжни. Силно се преувеличава благосклонността на Ваше Величество спрямо нашето семейство. Клеветата мърси височайшото приятелство, с което благоволявате да ни дарявате, в замяна на нашата почтителна преданост.
— Но, херцогиньо — прекъсна я кралицата с наченки на учудване, — не смятате ли, че бях доста смела? Не бранех ли храбро приятелствата си, срещу общественото мнение, срещу двора, срещу народа, срещу самия крал?
— О, мадам, тъкмо напротив, Ваше Величество поддържаше приятелите си с такава отдаденост, че дори се изложи на всякакви удари, така че днес, когато опасността е голяма, даже ужасна, приятелите, великодушно защитавани от Ваше Величество, биха били подлеци и лоши поданици, ако не отвърнат със същото на своята кралица.
— А, това е добре, това е хубаво! — каза Мария-Антоанета, въодушевена, като прегърна графинята и стисна ръката на мадам Дьо Полиняк.
Ала и двете пребледняха, вместо да вдигнат гордо глави при тази нежност на владетелката.
Мадам Жюл дьо Полиняк понечи да се освободи от ръцете на кралицата, която я притегли отново към сърцето си.
— Но — измънка мадам Диан дьо Полиняк, — Ваше Величество навярно не разбира добре това, което имаме честта да й съобщим. За да отклоним ударите, които заплашват трона й, личността й, може би заради приятелството, с което ни удостоява, съществува един болезнен начин, горчива жертва за нашите сърца, която трябва да понесем, наложена ни от необходимостта.
При тези думи беше ред на кралицата да пребледнее, понеже вече не усещаше всеотдайното и предано приятелство, а страха, стаен зад това встъпление, под булото на боязлива сдържаност.
— Да видим — рече тя, — говорете. Говорете, херцогиньо, каква е тази жертва?
— О! Жертвата е изцяло наша, мадам — отговори Диан. — Ние сме, Бог знае защо, ненавиждани във Франция. Отдръпвайки се от вашия трон, ще му върнем целия блясък, цялата топлина на народната любов, любов, угаснала или задушена от нашето присъствие.
— Да се оттеглите, вие? — извика бурно кралицата. — Кой е казал това? Кой го е пожелал?
И тя погледна смаяно, отблъсквайки леко с ръка графиня Жюл, която наведе глава.
— Не аз — промълви графинята, — напротив, аз искам да остана.
Ала тези слова бяха произнесени с тон, който сякаш казваше: „Заповядайте ми да замина, мадам, и ще замина.“
О, свещено приятелство, свещена верига, която свързва неразривно две сърца — на една кралица и на една прислужница! О, свещено приятелство, което ражда повече героизъм, отколкото любовта и амбицията, тези благородни болести на човешкото сърце! Кралицата мигом строши благоговейния олтар, който си бе
