отиде, час, за да се осведоми, и час, за да се върне, и след три часа ще ми предаде събитията точно и чистосърдечно като Омиров вестител.
Господин Дьо Дрьо-Брезе пристъпи напред с усмивка.
— Но, мадам — каза той, — какво ви интересува омразата на народа. Това изобщо не бива да ви засяга. Народът може да мрази всичко с изключение на вас.
Кралицата отмина ласкателството, без да реагира.
— Хайде, хайде, принце — подкани тя господин Дьо Ламбеск, — говорете.
— Е, добре! Да, мадам, народът е подтикван от омраза.
— Към мен?
— Към всеки, който господства над него.
— Ето на! Това е истината! Усещам я! — заяви решително кралицата.
— Аз съм войник, Ваше Величество — рече принцът.
— Добре, добре, говорете ни тогава като войник. Да видим, какво трябва да се направи?
— Нищо, мадам!
— Как нищо! — извика кралицата, възползвайки се от шепота, предизвикан от този отговор, сред везаните одежди и златните саби на нейното обкръжение. — Нищо! Вие, един лотарингски принц, казвате това на кралицата на Франция в момент, когато народът, според вашето твърдение, убива и пали. Вие казвате, че не би могло да се направи нищо!
Нов шепот, този път одобрителен, посрещна думите на Мария-Антоанета.
Тя се обърна, обходи с поглед целия кръг, който я заобикаляше, и между всички тези пламтящи очи потърси мятащите най-много искри, надявайки се в тях да прочете най-голяма вярност.
— Нищо — повтори принцът, — нека оставим парижанина да се умири. Той е войнствен само когато е раздразнен. Защо да му предоставяме честта на една борба и да рискуваме успеха в едно сражение? Да кротуваме и след три дни все едно, че нищо не е било в Париж.
— А Бастилията, господине!
— Бастилията! Вратите й ще се затворят и тези, които са я превзели, ще бъдат хванати като в капан. Това е всичко.
Сред смълчаната група тук-там се разнесе смях.
Кралицата каза:
— Внимавайте, принце, ето че сега ме успокоявате прекалено — и замислена, с ръка на брадичката, се приближи до мадам Дьо Полиняк, която, скръбна и бледа, сякаш бе обърнала взор навътре към себе си.
Графинята беше изслушала всички тези вести с видим ужас; усмихна се едва когато кралицата застана пред нея, ала усмивката й бе вяла и безцветна, напомняща за умиращо цвете.
— Графиньо — попита владетелката, — какво ще кажете за онова, което чухте?
— Уви, нищо! — отвърна тя.
— Как нищо!
— Просто нищо.
И поклати глава с изражение на неописуемо отчаяние.
— Хайде, хайде — прошепна кралицата, като се наведе до ухото на графинята, — приятелката Диан е страхливка.
Сетне изрече високо:
— Но къде е храбрата мадам Дьо Шарни? Имаме нужда от нея, за да ни успокои, така ми се струва.
— Графинята беше тръгнала да излиза — отговори мадам Дьо Мизери, — когато я извикаха при краля.
— А! При краля — повтори разсеяно Мария-Антоанета.
Тя забеляза странната тишина, възцарила се около нея.
Явно нечуваните, невероятни събития, новините за които една подир друга, подобно удари, стигаха до Версай, бяха поразили най-твърдите сърца, смазани повече от почуда, отколкото от страх. Кралицата разбра, че беше важно да окуражи тези сломени духове.
— Значи никой няма да ми даде съвет? — каза тя. — В такъв случай сама ще се посъветвам.
Всички се скупчиха край Мария-Антоанета.
— Народът — подхвана владетелката, — не е лош, само е заблуден. Той ни мрази, понеже не ни познава, нека се приближим до него.
— Тогава да го накажем — обади се един глас, — тъй като се съмнява в своите господари, а това е престъпление.
Кралицата се извърна към мястото, откъдето идваше гласът, и разпозна господин Дьо Безенвал240.
— О! Това сте вие, господин барон — възкликна тя, — може би ще ни дадете някаква приемлива идея?
— Идеята е дадена, мадам — отвърна Безенвал, покланяйки се.
— Така да бъде — кимна кралицата, — кралят ще наказва, но като добър баща.
— Който много обича, много наказва — изрече баронът.
После, поглеждайки към господин Дьо Ламбеск, добави:
— Не сте ли на моето мнение, принце? Народът извърши убийства…
— Които, уви, той нарича отмъщение — прозвуча глухо един мек глас и накара кралицата да се обърне.
— Права сте, принцесо. И точно в това се състои грешката на народа, скъпа моя Ламбал, ето защо ще бъдем снизходителни.
— Само че — отговори плахо принцесата, — преди да се питаме дали трябва да се наказва, мисля, че е добре да се запитаме дали ще може да се победи.
Отекна един общ вик, протестен вик срещу истината, която излезе от тази благородна уста.
— Да се победи? А швейцарците? — подхвърли някой.
— А германците? — поде друг.
— А гвардейците? — присъедини се трети.
— Съществуват съмнения спрямо войската и благородничеството — извика млад мъж, който носеше униформа на лейтенант от хусарите на Бершени. — Значи сме заслужили този позор! Само помислете, мадам, още утре, ако пожелае, кралят би могъл да строи четирийсет хиляди души и да ги хвърли срещу Париж, и да го срине. Четирийсет хиляди предани воини струват колкото половин милион разбунтували се парижани.
Младият мъж несъмнено можеше да даде още доста подобни разумни предложения, ала внезапно се спря, като видя очите на кралицата да се втренчват в него; беше се изправил сред една група офицери и пламенното му усърдие го бе отвело по-далеч, отколкото позволяваше чинът му и условностите.
И той млъкна, както казахме, засрамен от ефекта, който бе предизвикал.
Ала беше прекалено късно, думите бяха изречени и кралицата ги бе чула.
— Запознат ли сте с положението, господине? — попита тя с благ тон.
— Да, Ваше Величество — отвърна младият мъж, като се изчерви, — бях на Елисейските полета.
— Тогава не се страхувайте да говорите, господине, елате насам.
Лейтенантът пристъпи напред, редиците се отвориха и той се приближи до Мария-Антоанета.
Междувременно принц Дьо Ламбеск и господин Дьо Безенвал се дръпнаха назад, сякаш беше под достойнството им да присъстват на такъв съвет.
Кралицата не обърна внимание на тяхното оттегляне, или поне не го показа.
— Господине, вие твърдите, че кралят разполага с четирийсет хиляди души? — поде тя.
— Да, Ваше Величество.
— Около Париж?
— В Сен Дьони, Сен Манде, на Монмартр и в Грьонел.
— Искам подробности, господине, подробности — настоя владетелката.
— Мадам, господата Дьо Ламбеск и Дьо Безенвал ще ви ги кажат несравнимо по-добре от мен.
— Продължавайте, господине. Харесва ми да чувам тези подробности от вашата уста. Под чие командване са четирийсетте хиляди мъже?
