изчистена от всякакви земни примеси. Кръвта, която за секунда бе нахлула към лицето и бе обагрила страните й, слезе към сърцето, чиито удари бяха възвърнали нормалния си ритъм; лицето беше станало пак бледо, ала с онази изящна матова бледност на жените от Ориента; очите, отворени малко повече от обичайното, бяха обърнати към небето, с плуващи зеници в седефеното бяло на очните ябълки; ноздрите, леко разширени, сякаш вдишваха по-ведър въздух; и накрая, полуразтворените устни, запазили, за разлика от бузите, аления си цвят, разкриваха низ от бисери, чиято сладостна влага подчертаваше блясъка им.
Главата беше отметната назад с една неизразима, почти ангелска прелест.
Като че този неподвижен взор, разширил обхвата си чрез своята втренченост, проникваше до подножието на Божия трон.
Кралят беше заслепен. Жилбер се извърна с въздишка; не бе могъл да устои на желанието да придаде на Андре свръхчовешка красота; и сега, подобно на Пигмалион234, по-нещастен от Пигмалион, тъй като познаваше безчувствеността на тази прекрасна статуя, той самият се плашеше от творението си.
Направи жест, без дори да се обърне към Андре, и очите се затвориха.
Кралят поиска Жилбер да обясни това удивително състояние, при което душата се отделя от тялото и се рее, свободна, блажена, божествена, над земните тегоби.
Жилбер, като всички наистина по-извисени люде, умееше да изрича онова, което струва много на посредствеността: „Не знам.“ Той призна на краля своето незнание; произвеждаше феномен, който не можеше да определи: фактът съществуваше, обяснението му — не.
— Докторе — отвърна Луи, — ето още една тайна, която природата пази за учените от идното поколение и която ще бъде прозряна като толкова други мистерии, смятани за неразгадаеми. Ние ги наричаме мистерии, нашите бащи биха ги нарекли магии или магьосничества.
— Да, сир — рече Жилбер, като се усмихна, — и аз бих имал честта да бъда изгорен на площад „Грев“235 за славата на една неразбираема религия от учени без наука и от свещеници без вяра.
— И от кого усвоихте тази наука? — попита кралят. — От Месмер ли?
— О, сир! — възкликна докторът. — Бил съм свидетел на най-чудноватите феномени на тази наука десет години преди името на Месмер да бъде произнесено във Франция.
— Кажете ми, този Месмер, който разбуни цял Париж, според вас шарлатанин ли е, да или не? Струва ми се, че вие действате много по-просто от него. Чувал съм да се разправя за опитите му, за тези на Делон, на Пюисегюр. Вие знаете всичко, което се говори по темата — и нелепости, и истини.
— Да, сир, следя целия спор.
— Е, добре, какво мислите за прословутото магнетично ведро?
— Нека Ваше Величество благоволи да ме извини, ако на всичко, за което ме пита по отношение на хипнотизаторското изкуство, отговарям със съмнение. Хипнозата все още не е изкуство.
— А!
— Тя е само една сила, страшна сила, тъй като потиска свободната воля, отделя душата от тялото, поставя тялото на сомнамбула в ръцете на хипнотизатора, без той да запазва способността или дори желанието да се брани. Колкото до мен, сир, наблюдавал съм да се извършват странни феномени. Самият аз съм извършвал и все пак се съмнявам!
— Как така се съмнявате? Вършите чудеса и се съмнявате!
— Не, не се съмнявам, не се съмнявам. В този момент имам пред очите си доказателството за нечувана и непозната сила. Ала когато това доказателство изчезне, когато съм сам у дома пред библиотеката си, пред онова, което науката на цялото човечество е натрупала от три хиляди години насам, когато науката ми казва „не“, когато умът ми казва „не“, когато разумът ми казва „не“, аз се съмнявам.
— А вашият учител съмняваше ли се, докторе?
— Може би, но не толкова откровен като мен, не го признаваше.
— Делон ли беше? Или Пюисегюр?
— Не, сир, не. Учителят ми беше човек, далеч превъзхождащ всички, които споменахте. Виждал съм го да прави, най-вече лекувайки рани, невероятни неща. Никоя наука не му бе чужда. Беше вдъхновен от египетските теории. Беше навлязъл в тайните на древната асирийска цивилизация. Беше проницателен учен, страхотен философ, който притежаваше опита на живота, съчетан с мощна воля.
— Познавам ли го? — попита кралят.
Жилбер се поколеба за миг.
— Питам ви дали го познавам?
— Да, сир.
— И той се казва…?
— Сир — отвърна Жилбер, — да произнеса това име пред краля означава може би да рискувам да не му се понравя. И особено в този момент, когато повечето французи си играят с кралското величие, не бих искал да хвърля сянка върху уважението, което всички ние дължим на Негово Величество.
— Назовете смело този човек, доктор Жилбер, и бъдете уверен, че аз също имам своя философия, здрава философия, която би ми позволила да се усмихна на всички оскърбления на настоящето и на всички заплахи на бъдещето.
Въпреки тези насърчителни слова Жилбер все още се колебаеше.
Кралят се приближи до него.
— Господине — поде той с усмивка, — назовете, ако желаете, и Сатаната. Ще намеря и срещу Сатаната защита, каквато вашите догматици нямат, никога не ще имат и каквато може би в моята епоха само аз притежавам и приемам без срам — религията!
— Наистина Ваше Величество вярва като свети Луи236 — рече Жилбер.
— И в това е силата ми, признавам го, докторе. Обичам науката, почитам резултатите от материализма. Аз съм математик, знаете го, една алгебрична формула ме изпълва с радост. Ала срещу онези, които приравняват алгебрата с атеизъм, се възправям с вярата си, която ме поставя с една степен над и под тях — над, що се отнася до доброто, под, що се отнася до злото. Виждате, докторе, че съм човек, на когото може всичко да се каже, крал, който може всичко да чуе.
— Сир — отговори Жилбер с възхищение, — благодаря на Ваше Величество за тези думи, защото това, с което ме удостои, е почти приятелско откровение.
— О! Бих искал — побърза да добави стеснителният Луи XVI, — бих искал цяла Европа да ме чуе. Ако французите можеха да прочетат в сърцето ми цялата сила и цялата благост, която е побрало, мисля, че по- малко щяха да ми се противопоставят.
Последната част от фразата, която издаваше накърнения кралски прерогатив, се обърна против Луи XVI в съзнанието на Жилбер. И той каза, без да го щади:
— Сир, тъй като настоявате, моят учител беше граф Дьо Калиостро.
— О! — извика, почервенял, Луи. — Този емпирик!
— Този емпирик… да, сир — кимна Жилбер. — Ваше Величество знае, че думата, която току-що използва, е една от най-важните, които се използват в науката.
— Освен това, господине, този Калиостро, когото вие защитавате — додаде Луи XVI, — беше голям враг на кралете.
Жилбер си спомни за аферата с колието.
— Не ли по-скоро враг на кралиците, Ваше Величество?
Луи потръпна под натиска.
— Да — отвърна, — по време на аферата с принц Луи дьо Роан238 поведението му беше повече от съмнително.
— Сир, в този случай, както и изобщо, Калиостро изпълняваше човешката мисия: опитвайки, той трупаше опит. В науката, в морала, в политиката няма нито добро, нито зло, има само установени явления,
