— Сир, не е моя работа да задавам въпроси на графинята — рече Жилбер. — Ала благоволете да я попитате какво е сторил този подлец.
— Графиньо, вие не бихте могли да не отговорите на една толкова справедлива молба.
— Това, което е сторил — каза Андре, — несъмнено кралицата го знае, тъй като тя собственоръчно одобри писмото, в което настоявам за неговото арестуване.
— Но — сви вежди суверенът — съвсем не е достатъчно кралицата да е убедена. Би следвало и аз също да съм убеден. Кралицата е кралица, само че аз съм кралят.
— Е, добре! Сир, този Жилбер от искането за задържане е един мъж, който преди шестнайсет години извърши ужасно престъпление.
— Ще бъде ли така добър Ваше Величество да попита мадам, на колко години е този мъж сега?
Кралят повтори въпроса.
— На трийсет-трийсет и две — отвърна Андре.
— Сир — поде Жилбер, — ако престъплението е отпреди шестнайсет години, то не е било извършено от мъж, а от дете, и ако от шестнайсет години мъжът съжалява за онова, което е сторил като дете, нима не заслужава някакво снизхождение?
— Господине — рече кралят, — значи вие познавате този Жилбер, за когото става въпрос?
— Познавам го, сир — кимна докторът.
— И той не е извършил друга грешка освен тази от младостта?
— Знам само, че от деня, в който извърши, не бих нарекъл това грешка, сир, защото аз съм по-малко снизходителен от вас, а престъпление, никой на света не е могъл да го упрекне за нищо.
— Освен задето потопи перото си в отрова и съчиняваше гнусни пасквили.
— Сир, попитайте графинята — каза докторът — дали истинската причина за задържането на този Жилбер не е улеснила неговите неприятели, или по-скоро неговата неприятелка да обсеби едно ковчеже, съдържащо документи, които могат да злепоставят една видна дама, дама от двора.
Андре потръпна от глава до пети.
— Господине! — прошепна тя.
— Графиньо, какво е това ковчеже? — попита кралят, от чийто поглед не бяха убягнали треперенето и бледността й.
— О, мадам! — извика Жилбер, усещайки, че владее положението. — Стига извъртания, стига преструвки. Достатъчно лъжи и от двете страни. Аз съм този Жилбер, извършил престъплението, аз съм този Жилбер, съчинявал пасквилите, аз съм този Жилбер, притежател на ковчежето. А вие, вие сте знатната дама, дамата от двора. Призовавам краля за съдник. Приемете го и ние ще кажем на този съдник, на краля, на Бог, ще му разкрием онова, което се е случило между нас, и кралят ще прецени, чакайки Бог да отсъди.
— Кажете всичко, което бихте искали, господине — отвърна графинята, — но аз не мога да добавя нищо, аз не ви познавам.
— Не познавате и ковчежето, така ли?
Графинята сви юмруци и прехапа бледите си устни до кръв.
— Не — поклати глава, — не повече от вас.
Ала усилието, което направи, за да изрече тези думи, беше такова, че тя се олюля като статуя при земетресение.
— Мадам — не отстъпваше Жилбер, — внимавайте! Аз съм, надявам се не сте забравили, ученикът на един човек, който се нарича Жозеф Балзамо. Той ми предаде властта, която имаше над вас. Желаете ли да отговорите на въпроса, който ви отправих? Моето ковчеже?
— Не — отрони графинята, обзета от неизразимо объркване, понечвайки да се втурне вън от стаята. — Не, не, не.
— Е, добре! — каза Жилбер, като пребледня на свой ред и вдигна ръка заплашително. — Е, добре, ледена графиньо, каменно сърце, огъни се, избухни, пречупи се под неустоимия натиск на волята ми! Не искаш ли да говориш, Андре?
— Не, не! — извика графинята, обезумяла. — Помогнете ми, сир, помогнете ми!
— Ще говориш — заповяда Жилбер, — и никой, нито кралят, нито Бог не ще те спаси от моята власт. Ще говориш, ще разкриеш цялата си душа пред височайшия свидетел на тази паметна сцена. И всичко, което е стаено в глъбините на съзнанието, всичко, което единствен Бог може да прочете в дълбокия мрак на душата, сир, вие ще го узнаете тъкмо от тази, която отказва да го разкрие. Спете, мадам Дьо Шарни, спете и говорете, настоявам!
Едва тези думи бяха произнесени, и графинята се закова рязко с вик, който замръзна на устните й, протегна ръце и сякаш търсейки къде да опре отмалелите си нозе, падна в ръцете на краля, който, самият треперещ, я сложи да седне в едно кресло.
— О! — възкликна Луи XVI. — Чувал съм да се говори за това, ала никога не съм виждал подобно нещо. Тя току-що се поддаде на хипнотичен сън, нали, господине?
— Да, сир, вземете ръката на мадам и я попитайте защо накара да ме арестуват — отвърна Жилбер, като че ли само нему принадлежеше правото да заповядва.
Кралят, все още замаян от изумителната сцена, направи две крачки назад, за да се убеди, че самият той не спи и че това, което се случва пред очите му, не е сън; после, заинтригуван като математик от откритието на ново решение, се приближи до графинята и взе ръката й.
— Да видим, графиньо — поде, — значи вие сте накарали да арестуват доктор Жилбер?
Но макар и заспала, графинята направи сетно усилие, изтръгна ръката си от ръката на краля и извика с всичка сила:
— Не, няма да говоря.
Луи изгледа Жилбер, сякаш го питаше коя воля ще надделее — неговата или тази на Андре. Жилбер се усмихна.
— Няма да говорите? — рече той.
И с очи, приковани в заспалата Андре, направи една крачка към креслото.
Андре потрепера.
— Няма да говорите? — повтори, правейки втора крачка, която намали разстоянието, делящо го от графинята.
Андре стегна цялото си тяло във върховна съпротива.
— А! Няма да говорите! — произнесе Жилбер, като направи трета крачка към нея и разпери длан над главата й. — А! Няма да говорите!
Андре се изви в силни гърчове.
— Внимавайте — викна Луи XVI, — внимавайте, ще я убиете!
— Не се страхувайте, сир. Влияя единствено на душата й. Душата се бори, ала ще отстъпи.
Сетне свали ръка.
— Говорете — нареди той.
Андре разтвори ръце, за да поеме въздух, сякаш под въздействието на пневматична машина.
— Говорете! — повтори Жилбер, сваляйки още повече ръката си.
Мускулите на младата жена бяха напрегнати до скъсване. Ивица пяна се появи на устните й и пристъп на епилепсия я разтърси от глава до пети.
— Докторе, докторе! — намеси се отново кралят. — Внимавайте!
Ала той, без да го слуша, свали още по-ниско ръката си и като докосна темето на графинята с длан, каза:
— Говорете! Настоявам!
При допира на тази ръка Андре изпусна въздишка, ръцете й паднаха до тялото, главата, отметната назад, климна на гърдите и едри сълзи потекоха през затворените й клепачи.
— Боже мой, Боже мой! — прошепна тя.
— Призовавате Бог, нищо. Този, който действа от името на Бога, не се бои от него.
— О! — изрече графинята. — Как ви мразя!
— Така да е, мразете ме, но говорете!
— Сир, сир! — простена Андре. — Кажете му, че ме изгаря, че ме разкъсва, че ме убива.
