— Сир, голямо щастие е за мен, че Ваше Величество има такава добра памет, макар че аз, общо взето, не би следвало да бъда толкова горд.
— Какво искате да кажете?
— В действителност името ми трябва да е било произнесено неотдавна пред Ваше Величество.
— Не разбирам.
— Преди шест дни бях задържан и вкаран в Бастилията. Междувременно чух да се говори, че не се извършва арест от каквато и да е важност без знанието на краля.
— Вие в Бастилията — изрече суверенът с широко отворени очи.
— Ето го свидетелството за арестуването ми, сир. Хвърлен в затвора, както имах честта да съобщя на Ваше Величество, преди шест дни по заповед на краля, излязох оттам днес в три часа по волята на народа.
— Днес?
— Да, сир. Ваше Величество не чу ли грохота на оръдията?
— Несъмнено.
— Е, оръдията ми отвориха вратите!
— А! — промърмори глухо кралят. — На драго сърце бих казал, че щях да се радвам, ако оръдията не бяха стреляли по Бастилията и по монархията едновременно с това.
— О, сир, не превръщайте един затвор в символ на един принцип. Напротив, сир, кажете, че сте доволен, че Бастилията е превзета, защото никога вече не ще се извърши, в името на краля, който дори не подозира, несправедливост като тази, на която станах жертва.
— Ала в крайна сметка, господине, вашето задържане си има причина.
— Не и такава, която да ми е известна, сир. Арестуваха ме при завръщането ми във Франция и ме затвориха в тъмница, това е всичко.
— Всъщност, господине — рече Луи XVI с мекота в гласа, — не е ли малко егоистично от ваша страна да ми говорите за себе си, когато имам огромна нужда да се говори за мен?
— Сир, то е, защото ми е нужно Ваше Величество да отвърне само с една дума.
— Коя?
— Да или не. Свързан ли е Ваше Величество с моето задържане?
— Не знаех за завръщането ви във Франция.
— Щастлив съм от този отговор, сир. Бих могъл да заявя високо, че Ваше Величество почти винаги е мамен, за да извърши зло, а на онези, които се съмняват, да се соча за пример.
Кралят се усмихна.
— Докторе — каза той, — вие сипвате лек в раната.
— О, сир, ще излея цяр с пълни шепи. А ако желаете, ще излекувам тази рана, гарантирам ви.
— Ако желая! Разбира се.
— Ала трябва да го желаете искрено, сир.
— Желая го непоколебимо.
— Преди да се обвържете, сир — рече Жилбер, — прочетете този ред, написан в полето на протокола за задържането ми.
— Кой ред? — попита владетелят притеснено.
— Ето, вижте.
Жилбер му подаде листа. Кралят прочете:
По искане на кралицата…
И смръщи вежди.
— На кралицата! — повтори. — Да не сте си навлекли ненавистта на кралицата?
— Сир, сигурен съм, че Нейно величество ме познава още по-малко, отколкото Ваше Величество.
— При все това вие сте допуснали някаква грешка, в Бастилията не се отива за нищо.
— Изглежда, че се отива, тъй като излязох оттам.
— Но господин Некер ви изпраща при мен, а заповедта за арест беше подписана от него.
— Точно така.
— Тогава обяснете сам на себе си. Огледайте отново живота си. Вижте дали няма някакво обстоятелство, което самият вие да сте забравили.
— Да огледам отново живота си! Да, сир, ще го сторя, и то открито. Не се тревожете, ще бъда кратък. От шестнайсетгодишна възраст работя неуморно. Ученик на Жан-Жак, съратник на Балзамо, приятел на Лафайет и Вашингтон, никога не съм се упреквал, от деня, в който напуснах Франция, за грешка, нито пък за вина. Когато усвоената наука ми позволи да лекувам ранените и болните, все мислех, че съм отговорен пред Бога за всяка своя идея, за всяко свое деяние. Тъй като Бог ме е натоварил да служа на неговите творения, като хирург проливах кръв от хуманност, готов да дам своята, за да облекча или да спася болния; като лекар винаги съм бил утешител, нерядко благодетел. Така изминаха петнайсет години. Бог благослови усилията ми — върнах към живот повечето от страдащите, които до един целуваха ръцете ми. Онези, които са мъртви, Бог ги бе осъдил. Не, уверявам ви, сир, от момента, в който напуснах Франция — вече петнайсет години оттогава, не съм имал за какво да се укорявам.
— В Америка често сте се срещали с новатори, а вашите съчинения са разпространявали техните теории.
— Да, сир, и забравях този акт на благодарност към владетелите и хората.
Кралят замълча.
— Сир — продължи Жилбер, — сега моят живот ви е известен. Не съм оскърбил или наранил когото и да било — нито просяк, нито кралица. И дойдох да попитам Ваше Величество защо бях наказан.
— Ще поговоря с кралицата, господин Жилбер, но смятате ли, че искането за арест идва пряко от нея?
— Изобщо не твърдя това, сир. Мисля, че нейна е само резолюцията в полето.
— А! Виждате ли — рече Луи, обзет от радост.
— Да, ала вие знаете, сир, че когато една кралица поставя резолюция, тя нарежда.
— И чие е искането с резолюцията? Нека погледнем!
— Да, сир — каза Жилбер, — погледнете.
И подаде искането за задържане.
— Графиня Дьо Шарни! — извика кралят. — Как, тя е накарала да ви арестуват! Та какво сте й направили на горката Шарни?
— До днес не познавах тази дама даже по име, сир.
Луи прокара ръка по челото си.
— Шарни! — измърмори той. — Шарни, олицетворение на благост, добродетелност, самото целомъдрие!
— Ще видите, сир — засмя се Жилбер, — ще излезе, че съм попаднал в Бастилията по искане на трите християнски добродетели233.
— О! Трябва да съм наясно по това — рече суверенът.
И дръпна шнура на звънеца.
Влезе един придворен.
— Проверете дали графиня Дьо Шарни е при кралицата — каза кралят.
— Сир — отвърна придворният, — графинята току-що прекоси галерията. Готви се да се качи в каретата си.
— Изтичайте след нея — нареди Луи — и я помолете да дойде в кабинета ми по важна работа.
После, като се обърна към Жилбер, попита:
— Желаете ли, господине?
— Да, сир — отговори докторът, — хиляди благодарности на Ваше Величество.
23.
Графиня Дьо Шарни
