След тази повеля да бъде повикана мадам Дьо Шарни докторът се оттегли в една ниша в дъното.
Колкото до краля, той кръстосваше из Залата с овалния прозорец, мислейки ту за държавните дела, ту за настояването на този Жилбер, под чието странно въздействие бе изпаднал пряко волята си, в момент, в който не би трябвало да го интересува нищо друго освен вестите от Париж.
Изведнъж вратата на кабинета се отвори; придворният съобщи за графиня Дьо Шарни и Жилбер, през полудръпнатите завеси, зърна една жена, чиито разкошни свилени одежди съвсем леко докоснаха крилото на вратата.
Тази жена беше в крак с модата, с дреха от сива коприна на райета, с пола от същия плат, с нещо като шал, който се прихлупваше отпред и се връзваше отзад на кръста, чудесно откроявайки налятата и стегната гръд.
Носеше елегантна шапка, кокетно прикрепена на върха на вдигната прическа, обувки на висок ток, които подчертаваха изяществото на възхитителния глезен, едно бастунче, играещо между дългите пръсти, облечени в ръкавици, увенчаващи малка фина ръка, съвършено аристократична — така изглеждаше жената, толкова очаквана от Жилбер, която влезе при крал Луи XVI.
Суверенът направи крачка към нея.
— Казаха ми, че излизате, графиньо?
— Наистина, сир — отвърна графинята, — тъкмо се качвах в каретата си, когато ми предадоха заповедта на Ваше Величество.
Като чу този плътен звучен глас, ушите на Жилбер забучаха ужасяващо. Кръвта нахлу и обагри страните му, хиляди тръпки пробягаха по цялото му тяло.
Неволно пристъпи вън от убежището си, пред завесите.
— Тя! — промълви. — … Тя… Андре!
— Мадам — продължи кралят, който, също като графинята, не беше забелязал този изблик на емоция у Жилбер, скрит в сянката, — помолих ви да наминете при мен, за да получа едно сведение.
— Готова съм да удовлетворя Ваше Величество.
Кралят се наклони по посока на доктора, сякаш за да го предупреди.
И Жилбер, разбирайки, че моментът да се покаже още не е настъпил, се дръпна назад.
— Мадам — рече суверенът, — било е отправено преди осем или десет дни едно искане за задържане до господин Дьо Некер…
През едва забележимата пролука между завесите Жилбер прикова погледа си върху Андре. Младата жена беше бледа, нервна, притеснена, като че приведена под тежестта на някаква натраплива мисъл, за което самата тя не си даваше сметка.
— Чувате ме, нали, графиньо? — настоя Луи XVI, виждайки, че мадам Дьо Шарни се колебае дали да отвърне.
— Да, сир.
— Е, добре, известно ли ви е това, за което ви питам, и бихте ли могли да отговорите на въпроса ми?
— Опитвам се да си припомня — каза Андре.
— Позволете ми да помогна на вашата памет, графиньо. Заповедта за задържане е била поискана от вас и молбата е била одобрена от кралицата.
Вместо да отвърне, графинята се отдаваше все повече на това трескаво абстрахиране, което изглежда я отвличаше вън от границите на реалността.
— Но отговорете ми най-сетне, мадам — рече кралят, който започваше да губи търпение.
— Вярно е — отрони тя, потрепервайки, — вярно е, аз написах искането, а Нейно величество го одобри.
— Тогава — поде Луи, — кажете ми какво престъпление беше извършил онзи, срещу когото се е изисквала подобна мярка?
— Сир — отвърна Андре, — не мога да ви кажа какво престъпление беше извършил, само мога да ви кажа, че престъплението бе голямо.
— О! Не можете да кажете на мен?
— Не, сир.
— На краля?
— Не. Нека Ваше Величество ме извини, ала не мога да го направя.
— В такъв случай ще го кажете на самия него, мадам — заяви суверенът, — защото това, което отказвате на крал Луи XVI, не можете да откажете на доктор Жилбер.
— На доктор Жилбер! — извика Андре. — Господи! Сир, но къде е той?
Кралят се отдръпна, за да отстъпи мястото на Жилбер. Завесите се отвориха, докторът се появи почти толкова блед, колкото Андре.
— Ето го, мадам — изрече.
При вида на Жилбер графинята залитна. Нозете й се разтрепериха. Тя се олюля назад, сякаш щеше всеки момент да припадне, като успя да запази равновесие, подпирайки се на едно кресло, безизразна, безчувствена, безумна, приличаща на Евридика в мига, в който змийската отрова стига до сърцето й.
— Мадам — каза Жилбер, покланяйки се със смирена учтивост, — позволете ми да ви повторя въпроса, който Негово Величество току-що ви отправи.
Устните на Андре се раздвижиха, ала никакъв звук не излезе от устата й.
— Какво съм ви сторил, мадам, та ваше нареждане да ме хвърли в този ужасен затвор?
Чувайки гласа му, Андре подскочи, сякаш почувства как сърцето й се разкъсва.
После изведнъж впи в Жилбер леден змийски поглед.
— Аз, господине — процеди, — не ви познавам.
Но докато произнасяше тези думи, Жилбер, от своя страна, я гледаше с такава упоритост, бе придал на блясъка на очите си такава неустоима дързост, че графинята сведе очи и погледът й угасна, пронизан от неговия.
— Графиньо — подхвана кралят с мек укор, — виждате ли докъде е довела тази грешка с подписа. Ето господина, когото не познавате — сама го признавате, — господина, който е голям учен, начетен лекар, човек, когото нямате за какво да упреквате…
Андре вдигна отново глава, за да смрази Жилбер с невъзмутимо презрение.
Той остана спокоен и горд.
— И така, аз твърдя — продължи кралят, — че без обвинения срещу господин Жилбер, преследвайки някого другиго, върху невинния се е стоварила грешката. Графиньо, това е лошо.
— Сир! — каза Андре.
— О! — прекъсна я суверенът, който вече трепереше от факта, че причинява неприятности на фаворитката на своята жена. — Знам, че вие нямате зло сърце и че, ако сте преследвали някого с ненавистта си, то е, защото този някой я е заслужавал. Но занапред, добре разбирате, не бива подобно нещо да се повтаря.
После, като се обърна към Жилбер, добави:
— Е, докторе, това е по-скоро грешка на времето, отколкото на хората. Родени сме в поквара и в поквара ще умрем, ала трябва поне да се опитаме да подобрим бъдещето за потомците и се надявам, доктор Жилбер, че вие ще ми помогнете в това дело.
И Луи млъкна, смятайки, че е казал достатъчно, за да се хареса и на двете страни.
Бедният крал! Ако беше изрекъл такава фраза пред Националното събрание, не само би бил аплодиран, но още на следващия ден тя щеше да бъде поместена във всички вестници на двора.
Ала тази аудитория от двама яростни противници не можеше да оцени неговата помирителна философия.
— С позволението на Ваше Величество — подхвана Жилбер, — ще помоля мадам да потвърди онова, което вече заяви, сиреч, че не ме познава.
— Графиньо — каза кралят, — бихте ли го направили?
— Не познавам доктор Жилбер — повтори Андре с твърд глас.
— Но вие познавате един друг Жилбер, мой съименник, чието злодеяние тегне върху мен!
— Да — отвърна Андре, — и това е един подлец.
