факти. Човек може често да е заслужавал порицание — един ден това порицание би могло да се окаже похвала. Потомците преосмислят преценките на предшествениците — но аз се учих не от човека, сир, учих се от философа, от учения.
— Добре, добре — рече кралят, който още усещаше да кърви двойната рана, засегнала неговата гордост и сърцето му, — добре, да не забравяме обаче графинята, която може би страда.
— Ще я събудя, сир, ако Ваше Величество желае, ала бих предпочел ковчежето да пристигне, докато тя спи.
— Защо?
— За да й спестя един твърде тежък урок.
— Ето че някой идва — каза кралят. — Изчакайте.
Заповедта на суверена беше съвършено акуратно изпълнена; ковчежето, намерено в дома на Дьо Шарни, в ръцете на полицейския пристав Па-дьо-Лу, се появи в кралския кабинет пред очите на самата графиня, която не го виждаше.
Кралят направи жест на задоволство към офицера, който му връчи ковчежето и излезе.
— Е? — обърна се Луи XVI към Жилбер.
— Да, сир. Това е ковчежето, което ми беше откраднато.
— Отворете го — рече кралят.
— Сир, ще го сторя, ако Ваше Величество настоява. Трябва само да предупредя Ваше Величество за нещо.
— Какво е то?
— Сир, както споменах на Ваше Величество, ковчежето съдържа единствено леки за четене книжа, от които зависи честта на една жена.
— И тази жена е графинята.
— Да, сир, репутацията й не ще се срине в очите на Ваше Величество. Отворете го, сир — каза Жилбер, като се приближи и подаде ключа на краля.
— Господине — отвърна студено Луи XVI, — вземете си ковчежето, то е ваше.
— Благодаря, сир, а какво ще правим с графинята?
— О! Само не я събуждайте тук. Бих искал да избегна изненадите, мъките.
— Сир — заяви Жилбер, — мадам ще се събуди на място, което вие прецените като подходящо.
— В такъв случай у кралицата.
Луи позвъни. Влезе един офицер.
— Господин капитан — каза суверенът, — графинята току-що припадна, научавайки вестите от Париж. Отнесете я при кралицата.
— Колко време е нужно, за да се осъществи това пренасяне? — поинтересува се Жилбер.
— Около десет минути — отговори кралят.
Докторът разпери длан над главата на графинята.
— Ще се събудите след четвърт час — повели той.
По заповед на офицера двама войници дойдоха и я вдигнаха на кресло.
— Е, господин Жилбер, какво още желаете? — попита кралят.
— Сир, една благосклонност, която ще ме сближи с Ваше Величество и в същото време ще ми предостави възможност да му бъда полезен.
Луи погледна заинтригуван.
— Обяснете се — прикани го той.
— Бих искал да съм лекар на разположение на краля — рече Жилбер. — Не ще събудя подозрение у никого. Това е почетна служба, по-скоро за доверен човек, отколкото представителна.
— Съгласен — кимна кралят. — Сбогом, господин Жилбер. А, впрочем, много поздрави на Некер. Сбогом.
После, излизайки, извика:
— Вечерята ми!
Никакво събитие не можеше да накара Луи да забрави вечерята си.
25.
У кралицата
Докато кралят започваше да се бори философски с революцията, получавайки своя първи урок по окултни науки, кралицата, философ по своему солиден и проницателен, бе събрала в големия си кабинет всички, които бяха наричани нейни верни люде, вероятно защото на никого от тях все още не се бе удала възможност да докаже или да изпробва верността си.
И у кралицата също ужасният ден бе описан с пълни подробности.
Тя дори беше първата уведомена, понеже бе известна с неустрашимостта си и не представляваше трудност да бъде предупредена за опасността.
Кралицата бе заобиколена от генерали, придворни, свещенослужители и дами от обкръжението й.
Около вратите се бяха събрали млади офицери, изпълнени със смелост и плам, които съзираха в тези бунтове сгоден и дълго очакван случай да се поперчат пред дамите, като на турнир.
Всички, приближени и слуги, предани на монархията, бяха изслушали внимателно вестите от Париж, поднесени от господин Дьо Ламбеск, който, участвал в събитията, бе пристигнал във Версай със своя полк, целият покрит с прах от пясъка на Тюйлери, за да донесе утеха на тези уплашени хора, някои от които, колкото и голямо да беше нещастието, го преувеличаваха допълнително.
Кралицата бе седнала край една маса.
Това не беше вече милата и прелестна годеница, ангел-пазител на Франция, която видяхме да се появява в началото на тази история, преминаваща границата от север с маслинена клонка в ръка. Това не беше и красивата и чаровна принцеса, която видяхме да влиза една вечер с принцеса Дьо Ламбал в тайнственото жилище на Месмер и да сяда засмяна и недоверчива до символичното ведро, чрез което искаше да погледне в бъдещето.
Не! Това бе надменната и решителна кралица, със смръщени вежди, с презрително стиснати устни — жената, чието сърце бе загубило част от любовта, за да проникнат, на мястото на това нежно и живително чувство, първите капки на една злъч, която щеше да се влее в кръвта й.
Това беше жената от третия портрет239 в галерията във Версай, сиреч не Мария-Антоанета, не кралицата на Франция, а тази, която започваха да назовават единствено с прозвището Австрийката.
Зад нея, полускрита в сянката, лежеше неподвижно млада жена, с глава, отпусната върху възглавницата на едно канапе, и с ръка, опряна на челото.
Това беше мадам Дьо Полиняк.
Щом забеляза господин Дьо Ламбеск, кралицата направи един от онези жестове на отчаяна радост, които сякаш казват:
— Най-сетне, значи всичко ще узнаем.
Господин Дьо Ламбеск се бе навел, като да молеше прошка едновременно за калните си ботуши, за прашната дреха и за изкривената сабя, която не можеше да влезе изцяло в ножницата.
— Е, господин Дьо Ламбеск — поде кралицата, — вие пристигате направо от Париж?
— Да, Ваше Величество.
— Какво прави народът?
— Убива и пали.
— От умопомрачение или от ненавист?
— Не, от жестокост.
Кралицата се замисли, сякаш бе готова да сподели мнението му за народа. После поклати глава.
— Не, принце — рече тя, — народът не е свиреп без причина. Така че нищо не ми спестявайте. Това безумство ли е? Или омраза?
— Мисля, че е омраза, граничеща с лудост, мадам.
— Омраза към кого? А, ето че се колебаете, принце. Внимавайте, ако разказвате по този начин, вместо да се обръщам към вас, както правя, ще проводя един от лакеите си в Париж. Ще му трябва час, за да
