издигнала в сърцето. Беше й нужен един поглед, един-едничък, за да съзре това, с което от десет години не се бе сблъсквала: студенина и пресметливост, извиними, обясними, може би оправдани. Но нима нещо извинява, обяснява, оправдава изоставянето в очите на онази от двете, която все още обича, докато другата вече е престанала?
Мария-Антоанета си отмъсти за мъката, която я раздираше, единствено с ледения поглед, с който обгърна своята приятелка.
— Е, херцогиньо Диан, значи това е вашето решение! — рече тя, като притисна гърдите си с трепереща ръка.
— Уви, мадам — поклати глава фаворитката, — изборът не е мой. Не моята воля ми диктува какво да сторя, такава е повелята на Съдбата.
— Да, херцогиньо — кимна Мария-Антоанета.
И се обърна към графиня Жюл.
— А вие, графиньо, какво ще кажете?
Графинята отговори с една гореща сълза, нещо като угризение, но цялата й сила бе изсмукана от усилието, което беше направила.
— Добре — въздъхна кралицата, — добре, драго ми е да видя колко съм обичана. Благодаря, моя графиньо. Да, тук вие се излагате на опасности, да, яростта на народа вече не познава задръжки, да, имате пълно основание и аз самата съм полудяла. Искате да останете, това е преданост, ала аз не я приемам.
Графиня Жюл вдигна красивите си очи към кралицата. Но в тях, вместо отдадеността на приятелката, тя долови само слабостта на жената.
— И така, графиньо — поде Мария-Антоанета, — вие сте решена да заминете?
И наблегна на „вие“.
— Да, Ваше Величество.
— Вероятно за някоя от вашите земи… далечна… много далечна…
— Мадам, ако трябва да замина, да ви напусна, петдесет левги са също толкова мъчителни за превъзмогване, колкото и сто и петдесет.
— Значи отивате в чужбина?
— Уви, да, мадам!
Една въздишка разкъса сърцето на кралицата, без да се изплъзне от устните й.
— И къде по-точно?
— По бреговете на Рейн, мадам.
— Хубаво. Вие говорите немски, херцогиньо — каза кралицата с усмивка на неизразима тъга, — аз бях тази, която ви научи. Приятелството на вашата кралица поне ще ви послужи за нещо и аз съм щастлива от това.
После се обърна към графиня Жюл.
— Не искам да ви разделям, скъпа ми графиньо — рече тя. — Вие желаете да останете и аз оценявам желанието ви. Ала тъй като се страхувам за вас, настоявам да заминете, заповядвам ви да заминете246!
И млъкна, задушавана от емоции, които въпреки геройството си навярно не би съумяла да възпре, ако изведнъж гласът на краля, който не бе взел никакво участие в това, което току-що разказахме, не беше отекнал в ушите й.
Негово величество бе на десерта.
— Мадам — казваше Луи XVI, — има някой в покоите ви. Правят ви знак.
— Но, сир — извика кралицата, пренебрегвайки всяко друго чувство освен кралското достойнство, — най-напред вие трябва да дадете заповеди. Вижте, тук останаха само трима души, ала те са тези, които би следвало да ви интересуват: господин Дьо Ламбеск, господин Дьо Безенвал и господин Дьо Броли. Заповеди, сир, заповеди!
Кралят вдигна натежал поглед и се поколеба, преди да запита:
— Какво мислите за всичко това, господин Дьо Броли?
— Сир — отвърна старият маршал, — ако оттеглите армията си, ще се сметне, че парижаните са я победили, ако я оставите, трябва тя да ги победи.
— Добре казано! — възкликна кралицата, като стисна ръката на маршала.
— Добре казано! — повтори господин Дьо Безенвал.
Принц Дьо Ламбеск се задоволи да кимне одобрително с глава.
— Е, и какво? — рече кралят.
— Дайте заповед: „Напред!“ — подтикна го старият маршал.
— Да… напред! — извика кралицата.
— Щом като всички настоявате — тогава напред! — каза кралят.
В този момент връчиха на Мария-Антоанета бележка, която съдържаше следното:
В името на Бог, мадам, не бързайте! Очаквам аудиенция от Ваше Величество.
— Неговият почерк! — прошепна тя.
Сетне, обръщайки се, попита:
— Господин Дьо Шарни ли е в покоите ми?
— Пристигна целият прашен, дори окървавен — съобщи довереницата й.
— За момент, господа — каза кралицата на господин Дьо Безенвал и на господин Дьо Броли, — изчакайте ме тук, ще се върна.
И се отправи припряно към покоите си.
Кралят не беше помръднал.
27.
Оливие Дьо Шарни
Влизайки в своя будоар, кралицата намери този, който беше написал бележката, донесена й от нейната камериерка.
Той бе на трийсет и пет години, висок, с лице, издаващо сила и решимост; сиво-сините очи, живи и пронизващи като на орел, правият нос, волевата брадичка му придаваха войнственост, подчертана от елегантността, с която носеше лейтенантската униформа на гвардеец.
Ръцете му още трепереха под батистените маншети, измачкани и разкъсани.
Сабята му беше изкривена и стърчеше от ножницата.
При влизането на кралицата мъжът крачеше трескаво в будоара, обзет от мисли, които не му даваха покой.
Мария-Антоанета тръгна право към него.
— Господин Дьо Шарни — извика тя, — господин Дьо Шарни, вие — тук!
И като видя, че този, към когото се обръщаше така, се покланя почтително според етикета, направи знак на камериерката, която се оттегли и затвори вратата.
Кралицата едва изчака вратата да се затвори и хвана силно ръката на господин Дьо Шарни.
— Графе — попита тя, — защо сте тук?
— Защото сметнах, че е мой дълг да дойда, мадам — отвърна графът.
— Не! Ваш дълг беше да избягате от Версай, да направите това, което е редно, да ми се подчините, да сторите като всичките ми приятели, които се уплашиха от участта ми. Ваш дълг е да не жертвате нищо заради моята орис. Ваш дълг е да се отдалечите от мен.
— Да се отдалеча от вас! — възкликна той.
— Да, да ме напуснете.
— Да ви напусна! И кой ви е напуснал, мадам?
— Тези, които са мъдри.
— Мисля, че съм достатъчно мъдър, мадам, ето защо дойдох във Версай.
— И откъде идете?
— От Париж.
