полюса, както желязото към магнита. Съзаклятничили са против вас. Следили са ви. Кралицата е накарала графиня Дьо Шарни да подпише заповедта, за да отстрани подозренията от себе си. И ето че тайната е разкрита.
Жилбер се вглъби за миг.
В съзнанието му изплува мисълта за ковчежето, откраднато от дома на Бийо, в което нито кралицата, нито Австрия, нито Светият престол имаха какво да дирят. Тази мисъл го изведе на правилния път.
— Не — тръсна глава той, — изобщо не е това, не може да бъде това. Но няма значение! Да преминем към нещо друго.
— Към какво?
— Към вас.
— Към мен? Какво ще ми кажете за мен?
— Онова, което чудесно знаете. Че няма да изтекат и три дни, и вие ще бъдете възстановен на старата си длъжност и ще управлявате Франция толкова деспотично, колкото пожелаете.
— Вие вярвате? — попита Некер с усмивка.
— И вие също, след като не сте в Брюксел.
— Е, добре! А резултатът? Защото резултатът е важен — рече Некер.
— Резултатът ли? Вие сте обичан от французите, вие ще бъдете обожаван. Кралицата вече е уморена да гледа как ви обичат и ценят. Кралят ще се умори да вижда как ви обожават. Те ще си създадат популярност за ваша сметка и вие не ще го понесете. Тогава на свой ред ще станете непопулярен. Народът, драги господин Некер, е като изгладнял лъв, който ближе само ръката, която го храни, чиято и да е тази ръка.
— После?
— После ще изпаднете в забрава.
— Аз? В забрава?
— За жалост да!
— И кой ще направи така, че да ме забравят?
— Събитията.
— Вие говорите като пророк, честна дума!
— То е, защото имам нещастието да съм малко такъв.
— Продължавайте, какво ще се случи?
— О! Изобщо не е трудно да се предскаже, понеже онова, което ще се случи, покълва в Събранието. Ще изникне една партия, която спи в момента, не, която бди, но се крие. Тази партия има за водач един принцип и за оръжие една идея.
— Разбирам. Вие говорите за орлеанистката партия.
— Не. За нея бих казал, че има за водач човек и за оръжие популярността. Говоря ви за партия, чието име дори още не е произнесено, за републиканската партия.
— Републиканска партия! Я виж ти!
— Не вярвате ли?…
— Химера!
— Да, химера с огнена паст, която ще ви погълне всички.
— Е, какво пък! Ще стана републиканец. Аз вече съм.
— Републиканец от Женева, отлично.
— Та струва ми се, че един републиканец си е републиканец.
— Грешите, господин барон. Нашите републиканци въобще не приличат на тези от другите страни — нашите републиканци трябва да ликвидират най-напред привилегиите, после благородничеството, а накрая и монархията. Вие ще тръгнете с тях, но те ще стигнат без вас. Защото не ще поискате да ги последвате натам, накъдето отиват. Не, господин барон Дьо Некер, лъжете се, вие не сте републиканец.
— О, ако го разбирате така, не! Аз обичам краля.
— И аз също — кимна Жилбер, — и всички в този момент го обичат като нас. Ако кажех това, което казвам, на по-малко извисен ум от вашия, бих бил освиркан, осмян. Ала повярвайте в това, което ви говоря, господин Некер.
— Наистина бих желал, ако бе правдоподобно. Но…
— Познавате ли тайните общества?
— Много съм чувал за тях. Вярвам в съществуването им. Не вярвам във всеобхватността им.
— Членувате ли в някое?
— Не.
— Не сте ли просто в някоя масонска ложа?
— Не.
— Е, добре, господин министър! А пък аз съм!
— Посветен?
— Да, и то във всички. Внимавайте, господин министър, това е огромна мрежа, която обгръща всички тронове. Това е един невидим кинжал, който застрашава всички монархии. Ние сме почти три милиона братя, пръснати по всички страни, посети във всички слоеве на обществото. Имаме приятели сред народа, сред буржоазията, сред благородничеството, сред принцовете, дори сред самите владетели. Внимавайте, господин Дьо Некер, принцът, пред когото бихте се разгневили, може да е посветен, бъдете бдителен. Прислужникът, който се покланя пред вас, може да е посветен. Вашият живот не ви принадлежи, богатството ви не е ваше. Даже честта ви не е ваша. Всичко това е на една невидима сила, срещу която не сте в състояние да се борите, защото вие не я познавате, и която би могла да ви погуби, защото тя ви познава. Та тези три милиона души, които имат вече американската република, тези три милиона души ще се опитат да направят една френска република. После ще се постараят да създадат една европейска република.
— Но тяхната република на Съединените щати не ме плаши и аз на драго сърце приемам тази програма — каза Некер.
— Да, ала от Америка ни дели бездна. Америка е нова страна, без предразсъдъци, без привилегии, без монархия, с хранителна почва, плодородни земи, девствени гори. Америка е разположена между океани, което е излаз за търговията, а просторите й са ресурс за нейното население, докато във Франция!… Вижте колко има да се руши във Франция, за да заприлича на Америка!
— Но къде искате да стигнете в крайна сметка?
— Искам да стигна там, накъдето ни води съдбата. Само че без сътресения, поставяйки краля начело на движението.
— Като знаме?
— Не, като щит.
— Като щит! — повтори Некер, усмихвайки се. — Вие не познавате краля, щом желаете да го накарате да играе подобна роля.
— Напротив, познавам го. Ех, Боже мой! Такива съм виждал хиляди начело на малки общности в Америка, това е един добър човек, лишен от величие, твърдост, инициативност, но какво пък? Макар и само заради свещената титла, която носи, той е една преграда за онези хора, за които току-що ви говорих, и колкото и слаба да е тази преграда, тя е за предпочитане пред нищо.
Спомням си, че във войните ни с дивите племена от американския Север съм прекарвал цели нощи зад някоя туфа от тръстики; неприятелят бе от другата страна на реката и стреляше по нас.
Една тръстика не е кой знае какво, нали? И все пак, уверявам ви, господин барон, че сърцето ми биеше по-спокойно зад тези големи зеленикави тръби, които куршумите разкъсваха на конци, отколкото ако бях в голо поле. Е, кралят е моята тръстика. Той ми дава възможност да съзра неприятеля и пречи на неприятеля да ме съзре. Ето защо, републиканец в Ню Йорк и Филаделфия, аз съм роялист във Франция. Там нашият диктатор се наричаше Вашингтон. Тук Бог знае как ще се нарича — кинжал или ешафод.
— Вие виждате нещата с цвят на кръв, докторе!
— И вие бихте ги видели в същия цвят, бароне, ако бяхте днес на площад „Грев“ като мен!
— Да, вярно е. Казаха ми, че е имало клане.
— Народът, господине, е хубаво нещо… но когато е кротък!… О, човешки бури! — извика Жилбер. — Колко неизмеримо по-страшни сте от небесните!
