още…
— Не, господин графе, не му трябва вече.
Пажът излезе. Ла Мол закопча плаща си.
— Е, какво реши? — запита той.
— И аз не знам.
— Ще те намеря ли тук тази вечер?
— Как искаш да ти отговоря?
— Не знаеш ли какво ще правиш след два часа?
— Знам чудесно какво ще правя, но не знам какво ще ме накарат да правя.
— Херцогиня дьо Невер ли?
— Не. Херцог д’Алансон.
— Вярно — каза Ла Мол, — забелязвам, че от известно време е много приятелски настроен към теб.
— Така е — каза Коконас.
— Тогава далеч ще стигнеш — засмя се Ла Мол.
— Пфу — отговори Коконас. — Непървороден син!
— О — каза Ла Мол, — той така силно желае да стане първороден, че небето може би ще направи чудо в негова полза. Значи, не знаеш къде ще бъдеш тази вечер?
— Не.
— По дяволите тогава или по-скоро довиждане.
— Този Ла Мол наистина е ужасен — каза Коконас. — Вечно иска да знае къде ще бъде човек, с кого ще бъде. Впрочем струва ми се, че на мен всъщност ми се спи.
И той отново си легна. А Ла Мол полетя към покоите на кралицата. В добре познатия ни коридор срещна херцог д’Алансон.
— А, вие ли сте, господин дьо Ла Мол? — каза херцогът.
— Да, ваша светлост — отговори Ла Мол с почтителен поклон.
— Да не би да излизате от Лувъра?
— Не, ваша светлост, отивам да поднеса почитанията си на нейно величество наварската кралица.
— Към колко часа ще излезете оттам, господин дьо Ла Мол?
— Ваша светлост има някакви заповеди към мене?
— В момента не, но искам да ви говоря тази вечер.
— Към колко часа?
— Между девет и десет.
— Ще се представя в този час на ваша светлост.
— Добре. Разчитам на вас.
Ла Мол се поклони и продължи.
„Този херцог — каза си той — в някои моменти е по-блед и от мъртвец. Странно наистина.“
И той почука на вратата на наварската кралица. Жийон, която сякаш дебнеше идването му, го отведе при Маргьорит.
Тя беше заета с работа, която очевидно я уморяваше. На масата пред нея имаше изписан лист, изпъстрен с поправки, и един том от Изократ. Тя направи знак на Ла Мол, че иска да довърши параграфа и не след дълго хвърли перото и покани младия човек да седне до нея.
Ла Мол сияеше. Никога не беше изглеждал така хубав, така весел.
— Гръцки — извика той, като хвърли поглед към книгата. — Реч на Изократ. Какво ще правите с нея? О, вие пишете нещо на латински! Ad Sarmatice legatos reginoe Margaritoe concio. Да не би да смятате да произнасяте реч на латински пред тези варвари?
— Трябва — отговори Маргьорит, — понеже те не говорят френски.
— Но как ще напишете отговора, преди да знаете какво ще кажат те.
— Някоя по-голяма кокетка от мен щеше да ви заблуди, че импровизира. Но пред вас, мой Хиацинт, аз нямам нужда от такива дребни лъжи. Изпратиха ми предварително приветствието и аз отговарям.
— Значи, пратениците ще дойдат скоро.
— Нещо повече дори. Те са дошли тази сутрин.
— Но никой не знае, нали?
— Те са тук инкогнито. Тържественото посрещане е определено, мисля, за други ден. Впрочем вие ще видите — каза Маргьорит с малко самодоволен вид и не без известен педантизъм, — че речта, която написах тази вечер, ще прозвучи наистина по цицероновски. Но да оставим тези дреболии настрана и да поговорим за това, което ви се е случило.
— На мен?
— Да.
— И какво ми се е случило?
— А, напразно се мъчите да се покажете храбър. Намирам, че малко сте пребледнял.
— Сигурно защото спах много. Признавам се за виновен.
— Хайде, хайде, без самохвалство. Аз знам всичко.
— Имайте добрината да ми кажете и на мен, мое съкровище, защото аз не знам нищо.
— Хайде, отговорете ми откровено. Какво ви пита кралицата-майка?
— Кралицата-майка да ме пита мен? Нима е искала да ми говори?
— Как, не сте ли я виждали?
— Не.
— А крал Шарл?
— Не.
— А наварския крал?
— Не.
— А херцог д’Алансон виждали ли сте го?
— Да, току-що. Срещнах го в коридора.
— И какво ви каза той?
— Че щял да ми даде някакви нареждания между девет и десет часа вечерта.
— И нищо друго?
— Нищо друго.
— Странно.
— Какво странно има в това, кажете ми!
— Че нищо не сте чули.
— Но какво се е случило?
— Случило се е това, че днес през целия ден, нещастнико, вие бяхте надвиснали над пропаст.
— Аз?
— Да, вие.
— По какъв повод?
— Слушайте. Тази нощ дьо Муи е бил изненадан в стаята на наварския крал, когото са искали да арестуват. Той убил трима души и избягал. Единственото нещо, което са видели, е прословутият вишнев плащ.
— Е?
— Този вишнев плащ, който заблуди веднъж мен, е заблудил сега други. Бяхте заподозрян и дори обвинен в това тройно убийство. Тази сутрин искаха да ви задържат, да ви съдят и, кой знае, може би да ви осъдят, защото, за да се спасите, вие нямаше да кажете къде сте били, нали?
— Да кажа къде съм бил? — извика Да Мол. — Да ви опозоря, моя хубава кралице! О, имате право, по- скоро щях да се оставя да ме убият, пеейки, отколкото да допусна вашите хубави очи да пролеят дори една сълза!
— Уви, мой бедни рицарю — каза Маргьорит, — тогава моите хубави очи биха пролели много сълзи!
— Но как утихна тази силна буря?
— Отгатнете.
